Огненият херцог [bg]

Ограждението за коне около лебедката беше празно. Виждаше се само коритото със странна на вид вода, няколко наръча слама и малко зърно в широк съд. Ограждението имаше формата на U. Единият ръкав стигаше на няколко метра от реката, а другият се изкачваше по крайречието около тъмна пещера в задигнатия бряг.

Харбард първо стовари купата сено от лявото си рамо, а след това пусна и торбата зърно от дясното с такъв замах, че Иън си помисли, че зърното ще се разпилее, а след това пъхна два пръста в устата си и изсвири.

Прозвуча далечен тропот на копита и два коня изскочиха от пещерата с подскоци, които скъсиха разстоянието много по-бързо, отколкото Иън си мислеше, че е възможно.

Само че единият не беше точно кон. Конете нямаха по четири крака от всяка страна, които да се движат в пълен синхрон с бързина, несвойствена за нормалните коне.

— Слейпнир — каза Харбард, когато животното спря пред оградата и изсумтя с огромна сила, та около ноздрите му се разлетя толкова прах, все едно че бе ударил с копито.

Беше огромен, сигурно поне колкото породата Пършеран или Клайдсдейл, но по-дълъг. Нямаше нищо елегантно или приятно, когато човек погледнеше сплъстената сива козина и дългата несресана грива, която заприлича на Иън по-скоро на брада на старец, отколкото на конска грива.

Ноздрите му бяха с размерите на юмруци, разширени докрай, докато той риеше земята с копито.

Погледът, с който удостои Иън, може и да не беше особено любезен, но излъчваше интелигентност. Той задържа погледа на животното.

— Как успява оградата да удържи това не…

— Него — поправи го тихо Хоузи и го посочи с палец. — Него.

— Как го удържа?

Усмивката на Харбард беше рязка.

— Ограждението няма за цел да го държи вътре, а да пази другите навън. За да не бъдат изядени. — Той протегна на дланта си кървав къс месо и го подаде на коня. Мускулите под копринената кожа се стегнаха като въжета, главата на Слейпнир се стрелна напред също като нападаща змия и парчето месо изчезна. В същия миг Слейпнир се извърна и затича в галоп към пещерата. Иън трябваше да вдигне ръка, за да се предпази от облаците прах.

— Останал е при мен — каза Харбард по-тихо и замислено, отколкото Иън го бе чувал преди — поради същата причина, поради която и Фрея е с мен. Той е пожелал така, не аз. — Повика другия кон.

— Среброчел — каза той.

Конят бе черен, катраненочерен, черен като нощта, чисто черен, а козината му не блестеше, освен светлото петно на челото, от което започваше дългата, никога неподстригвана грива. И той бе огромен, но не толкова внушителен, колкото Слейпнир и си имаше нормалните четири крака, въпреки че те изглеждаха много по-дебели и яки.