Тайфуни с нежни имена

И като се обръща към прислужника, застанал ни жив, ни умрял до мене, подхвърля:

— А вие вървете оттатък!

После добавя любезно по мой адрес:

— Сядайте, Лоран. Какво ще пиете?

— Същото, което и вие, Бентън. И по възможност от същата бутилка.

— Какъв бич за новите времена… — промърморва меланхолично американецът, като се отправя към количката с напитките.

— Кое по-точно?

— Мнителността.

— Обичайна предпазливост, драги, нищо повече. И съвсем естествена, струва ми се, след като вчера по обяд вашите хора се постараха и донейде успяха да ми нанесат побой, снощи се опитаха да ме убият, а днес отвлякоха младия ми приятел.

— Неизбежни служебни процедури, Лоран. Знаете, че не аз съм ги измислил. Аз съм само един чиновник. Също както вие. Едно безлично звено в системата. И което няма право на приятелски чувства.

Той говори с обичайния си тих глас, един апатичен глас, който едва ли е способен да изразява нещо друго освен спокойствие и безучастие. Също като черните меланхолични очи, с тоя странно отсъствуващ поглед, сякаш скрит в полумрака под клепачите. Също като ленивите жестове, с които налива на двама ни по чашка калвадос.

— За ваше здраве, Лоран!

Готов съм да му кажа нещо по въпроса за здравето, ала в тоя момент шофьорът въвежда Боян. За щастие цял-целеничък. И без видими следи от телесни повреди. Момъкът ми отправя бегъл поглед, в който предаността е примесена с чувството за вина, и свежда очи. Иска ми се да му подхвърля нещо ободрително, но усещам, че гърлото ми е свито. Беше тръгнал тъй доволен от сериозната си задача и тъй щастлив, че ще заслужи доверието, и едва потеглил, се бе провалил. Ще ми се да му кажа, че трябва да свикне да преглъща огорченията… че иначе няма да стигне и до победите… че тия неща всекиму могат да се случат и не са чак толкова фатални. Но какво мога да му кажа в тая вила на ЦРУ и пред тоя човек на ЦРУ, който ни наблюдава флегматично през полуспуснатите си клепачи.

— Хайде, тръгвай си — промърморвам. — Прибирай се и не се безпокой.

„Прибирай се“, това значи връщай се в страната и Боян го знае, както знае, че няма да се върне като победител. Той ме поглежда още веднъж, посрамен и угнетен, и само кима с глава.

— Не се безпокой — повтарям, за да му вдъхна малко кураж. — Никой не е умрял.

И вдигам ръка за сбогом. А той поема към изхода с тия мудни инертни стъпки, с които крачат победените.

— Вашите хора, изглежда, са чувствителни — установява Бентън, когато оставаме сами.

— А вашите не са ли?

— Разбира се. Но най-вече към болката. Допускам, че това е един плюс. Нашият занаят не е за сантиментални хора.

Не намирам за нужно да възразявам. Американецът също мълчи и аз използувам паузата, за да премисля още веднаж следващия ход. Рискован ход. Но от друга гледна точка — не чак дотам. Двете части на досието, включително и най-важната, са вече осигурени за Центъра. Боян ще поеме обратния път. Борислав е вън от подозрение. И едничкият залог в тая игра с открити карти остава собствената ми персона, А когато рискуваш само себе си, играта върви по-леко. Иначе е все едно, като че играеш с държавни средства.