С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Тя се вгледа в мен. Пое дълбоко въздух, за да възвърне спокойствието си, и продължи:
— Трябва да се махне от болницата. Единственото, което могат да направят тук, е интерферонът, а е ясно, че той не помага. Трябва да отиде в място като медицинския център „Андерсън“ или в клиниката „Майо“ или в „Джонс Хопкинс“, където се прилагат нови, авангардни методи. Там може да предложат алтернатива на интерферона или да добавят нещо към него. Често комбинират лечението. Третират болните с биохемотерапия и ползват световния клиничен опит. Четох, че в „Андерсън“ от декември започват да прилагат дори ваксина — не като предпазна мярка, както са повечето ваксини, а като лечение — и предварителните тестове са обнадеждаващи. Искам да опита.
— Какво чакаш тогава? — вдигнах вежди аз.
Тя се засмя горчиво.
— Не е толкова просто.
— Защо? На мен ми изглежда ясно и просто. Излезе ли от болницата, скачаш в колата и тръгваш.
— Застраховката ни няма да покрие разноските — отвърна тя. — Вече не. Той избра подходящ вид застраховка и досега застрахователната компания поемаше всичко. Платиха всички операции, интерферона и всичко останало. Дори ни назначиха персонален застраховател, жената ни влиза напълно в положението. Но не можа да помогне с нищо, когато лекарите назначиха допълнително лечение с интерферон. И няма застраховател на света, който би отпуснал пари за лечение извън стандартната схема, особено ако се провежда в друг щат и се прилагат нови лекарства без гаранция, че ще има ефект.
— Ако трябва, ще ги съдиш.
— За какво? Компанията плати за всички процедури и позволи на Тим да получи подходящото лечение. Няма как да докажа, че ще се повлияе по-добре от алтернативното лечение. Мисля, че ще му помогне, надявам се да му помогне, но никой не може да го потвърди със сигурност.
Тя поклати глава.
— Но да кажем, че ги осъдя и компанията изплати нужната за лечението сума. Докато излезе решението на съда ще мине много време, а ние го нямаме. Проблемът не е само в парите, но и във времето.
— За какви пари става дума?
— За много. А ако Тим получи нова инфекция и се наложи отново да лежи в интензивното, дори не мога да предположа. Но със сигурност е повече, отколкото някога мога да събера.
— Какво мислиш да правиш?
— Ще търся пари. Нямам друг избор. Целият град ни поддържа. Щом се разбра, че Тим е в болница, местният вестник разказа историята му и хората започнаха да изпращат писма с обещание, че ще помогнат с каквото могат. Отвориха му сметка в местната банка и направиха всичко необходимо. Родителите ми също ще помогнат. От института, където работим, също преведоха солидна сума. Същото направиха и родителите на някои от децата, с които работим. Чух дори, че по магазините са поставили буркани за помощи.
Сетих се за буркана в бара до басейна, където се отбих веднага след пристигането си. Бях пуснал няколко монети, но сега разбирах, че са били капка в морето.
— И докъде стигна?
— Не знам — поклати глава, сякаш й беше неприятно да мисли затова. — Всичко започна преди няколко месеца, но аз бях много заета. Тичах между Тим и ранчото и нямах време да отида до банката. Но тук става дума за много пари.
Тя се усмихна тъжно.
— Не знам защо ти разказвам всичко това. Дори не съм сигурна, че това лечение, за което хората събират пари, ще му помогне. Но напълно разбирам, че ако остане тук, е загубен. Там поне съществува някакъв шанс… А в момента ми стига и тази надежда.
Тя замълча и се загледа отчаяно в масата.
— Каква лудост! — каза след дълго мълчание. — Знаеш ли, че си единственият, на когото съм разказвала всичко това? Не знам по каква причина, но само на теб мога да споделя, защото, че ще разбереш какво преживявам, без да се почувстваш по-наранен и от мен. Вдигна чашата, но веднага я остави. — Осъзнавам, че не е честно да те натоварвам. Ти си имаш достатъчно свои грижи заради смъртта на баща ти…
— Няма нищо — уверих я аз.
— Може и да няма — отвърна тя, — но е проява на егоизъм. Ти се опитваш да се пребориш със собствената си тъга, а аз те занимавам с неща, които могат да помогнат на Тим, но може и нищо да не стане.
Обърна се и се загледа през прозореца, но аз знаех, че не вижда потъналия в зеленина склон отвън.
— Хей — пресегнах се и стиснах ръката й, — радвам се, че сподели с мен, дори и само, за да се разтовариш малко.
Савана потръпна.
— Значи така става, а? Двама ранени воини се подкрепят взаимно.
— Така става и на война.
Тя повдигна очи и ме погледна.
— Значи трябва да се считаме за късметлии?
— Точно така. Наистина сме щастливци — казах с разтуптяно сърце.