Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
И аз го погледнах. Седемдесет и шест годишен мъж с пистолет в джоба. Кошмар.
— Добре — чух собствения си глас. — Влизам и оставам да привличам вниманието. А после какво?
— Просто чакай. Ако нещо се обърка, ще разбереш. Тогава излез през задната врата и бягай. Добери се до полицията и потърси помощ от надеждни хора във Вашингтон. Ето, стигнахме.
Заведението представляваше комбинация от бензиностанция и смесен магазин. Максорли спря близо до входа и двамата изтичахме вътре. Имаше само един продавач — двайсетгодишен младеж с рядък мъх по горната устна.
— Натам ли е тоалетната? — попита Максорли и забърза навътре, без да чака отговор. Чух как се хлопна задната врата.
— Сбърка вратата, дядка — разсмя се продавачът и поклати глава.
Колата, която ни следваше, бавно мина край бензиностанцията и изчезна от поглед.
— Ще заобиколи — казах аз. — Слушайте, колко път има още до границата с Южна Каролина?
— Горе-долу към час и половина.
Блясъкът на фарове през храстите около паркинга ми подсказа, че онези завиват; за момент пътят пред бензиностанцията се освети ярко, после отново помръкна. Колата остана невидима.
— Има ли ресторанти наоколо?
— Нищо не работи толкова късно — каза продавачът. — На десетина километра по-нататък по пътя има един, който може още да е отворен.
— Много ще се отдалечим от магистралата — казах аз, наблюдавайки мястото около храстите.
— Е, ако искате, имаме наденички и начоси. Наденичките хич не са лоши.
Никой не се приближаваше към бензиностанцията.
— Откога се въртят на грила?
— Още от четири следобед. Не бойте се, добре са изпечени.
Продължавах да наблюдавам мястото около храстите. Нищо. Щяха да ни чакат отвън. Мисълта, че Максорли застава сам срещу двама противници стана непоносима.
— Имате ли неприятности по тия места? — попитах аз.
— Неприятности ли?
— С крадците. По-рано и аз работех в такова заведение. На два пъти ме ограбиха и накрая шефовете ми дадоха пистолет.
Продавачът изсумтя.
— Скапана работа, господине. Мен са ме обирали четири пъти — последните два пъти беше един и същ тип! Викам им: „Дайте да си донеса моя пищов и вече няма да припарят насам“, ама собственика го е страх да не се разгърмя, ако някое хлапе задигне бонбон или нещо такова. — Той извади изпод тезгяха бухалка за бейзбол с отрязана горна част. — Това ми дадоха. Представяте ли си каква тъпотия? Някакъв скапаняк ще ми нахълта с магнум, а пък аз да го млатя с това?
— Дайте да видя — казах аз и взех бухалката от ръката му. — Веднага се връщам.
Излязох решително през вратата и се отправих към ивицата храсти, после продължих към шосето приведен, с готова за удар бухалка. Би трябвало да умирам от страх, че излизам с тояга срещу куршуми, но вече се бях страхувал толкова дълго, че възможността да отвърна на удара ме опияняваше. Бухалката в ръката ми изглеждаше лека като перце. Исках да се бия, да ги накарам да си платят за стореното.
Стигнах до края на храстите и надникнах иззад прикритието. Изведнъж лампичката в колата светна — бяха ме забелязали! Не успях да удържа обзелия ме импулс. Скочих, тичешком заобиколих храстите с размахана бухалка… и спрях като закован. Двамата мъже все още седяха в колата, но ръцете им бяха върху таблото. Стиснал пистолета с две ръце, Максорли се целеше в тях откъм задната дясна врата.
— Идваш тъкмо навреме — каза той, без да ме поглежда. После пристъпи по-близо до човека отдясно и попита: — Какво носиш?
Никакъв отговор. Дръжката на пистолета се стовари отстрани върху главата на непознатия; онзи изпъшка и от разцепената кожа бликна кръв.
— „Глок“ в кобура под мишницата — каза човекът. Спокойният му глас не издаваше нито страх, нито болка.
— Моят приятел ще се пресегне да го вземе. Мръднеш ли ръце, ще те застрелям. Разбираш ли?
— Да — отговори онзи.
— Същото се отнася и до шофьора, разбрано?
— Да — каза шофьорът.
— Когато излезеш от колата, ще те претърсим много внимателно. Ако открия друг пистолет, ще те прострелям в коляното. Нищо няма да кажа, просто ще стрелям. Разбра ли?
Колкото и спокоен да беше непознатият, най-силно ме порази гласът на Максорли. Нямаше нищо общо с онзи глас, който слушах от няколко дни насам. Беше по-млад и по-властен, може би онзи същият, който бяха чували престъпниците преди петдесет години, и не оставяше ни най-малко съмнение за намеренията на собственика му. В този момент изобщо не се съмнявах, че Максорли е готов да ги убие без колебание. Очевидно те мислеха същото.
— Револвер трийсет и втори калибър в кобур на глезена — каза човекът със същия безучастен глас.