Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Това е Лу Брикман — представи го Максорли.
— Добре дошъл в Хилгън Хед — рече Лу и протегна ръка през прозореца. — Изглеждаш ужасно.
— С Лу сме работили заедно — каза Максорли, сякаш това подкрепяше изводите на Лу.
— Филип Баркли — изграчих аз и стиснах ръката на Лу. После погледнах въпросително Максорли.
— Трябва да сменим колата — обясни той. — Лу ще ни даде своята. Моят „Десото“ остава тук.
Лу отвори вратата и аз с усилие заех вертикална позиция. Бяхме спрели на алеята пред двуетажна дървена къща. От двете страни и отсреща край сенчестата улица видях подобни къщи. Лу ни въведе в хол, където имаше само два шезлонга.
— Преселихме се едва преди две седмици — обясни той. — Продадохме къщата във Флорида. Сега съм дошъл да се разправям с бояджиите и майстора за мокета.
— Хубава къща — казах аз.
— И наблизо има приказно игрище за голф — каза Лу. — Починете си, докато аз отскоча да купя нещо за ядене. В стаите имаме няколко гумени дюшека. В хладилника ще намерите сок, а чашите са в шкафа.
Лу ни остави в кухнята. Максорли наля две чаши портокалов сок и ми подаде едната.
— Как си? — попита той.
— Добре. Сигурно ли е мястото? Онези, които са наели нашите бейзболисти, вероятно ни търсят.
— Няма как да разберат, че сме тук — отговори Максорли. Допи сока си и остави чашата на плота. — Но знаеха, че отиваме в Маями.
Той ме изгледа въпросително.
— Казах само на Сюзан, това е.
— Коя е Сюзан?
— Приятелка от Вашингтон. На нея позвъних, когато си тръгнахме от Естър.
— Тя знаеше ли, че ще се срещаме с Естър?
— Да, обадих й се на тръгване от Финикс.
— Мислиш ли, че е казала на някого?
— Не… не знам.
Той се навъси.
— Добра приятелка ли е, Филип?
— Аз й вярвам.
— Какво работи Сюзан?
— Прави проучвания за една маркетингова компания. Обикновено работи в дома си. Има компютър и достъп до всякакви бази данни. Помолих я да ми помогне в издирването на Соня.
— Откога я познаваше?
— От два-три часа — отговорих аз.
Той примига от изненада. Описах му срещата на гробището и импровизираната покана за обяд.
Максорли пристъпи до прозореца и надникна към задния двор.
— Кога стана това? — попита той. — След като се зае със случая ли?
— Да.
— Може срещата на гробището да е била инсценирана.
— Не, аз я заговорих.
Чувствах се виновен. Бях отговорил автоматично. Наистина ли я заговорих аз? Или тя нарочно се бе появила на пътя ми? Опитах се мислено да възстановя цялата сцена.
— Филип, ако не е казала никому, тя единствена е знаела за Естър. И в единия, и в другия случай…
— Може би са ни проследили от Аризона.
— Не е много логично, но кой знаеше, че идваш при мен?
— Сюзан.
— И още?
— Само тя — признах аз.
— Чий телефон използва, когато й каза?
— Обадих се от телефонна кабина.
Логиката щракна и стегна в железен обръч гърдите ми. Сюзан бе едно от малкото хубави неща в моя живот, може би единственото.
— Ами ако са подслушвали телефона й? — казах аз. — Някой може да е чул.
— Защо ще я подслушват?
— Когато за пръв път разговарях с нея от Ню Йорк, бях в мотела. Онези, които ме следяха, може да са взели справка за телефона.
— Възможно е…
— Но?
— Но не можем да залагаме живота си на предположения, нали?
Сърцето ми се сви.
— Не… не можем.
— Добре. Какво друго й каза?
— Че се връщаме във Вашингтон.
Той направи гримаса.
— Това много ще усложни нещата.
— Може би е време да се обърнем към министерството. Имаме какво да разкажем.
Той бавно избута с пръст празната си чаша.
— Ще се наложи да разкажем цялата история. И това ще е краят на разследването ни.
— Без съмнение.
— Според теб какво ще стане тогава? — попита Максорли.
— Не знам. Последното, което желаят, е да отворят наново случая Грийн, но ако им се наложи, ще гонят най-бързото решение.
— И ФБР ще поеме разследването. Значи в играта влиза онази твоя позната, а ние не знаем каква е позицията й.
— Не знаем ничия позиция.
— Виж — каза той, — според мен ние сме с най-добри шансове да хванем убийците. Ти как смяташ?
— С най-добри шансове сме — съгласих се аз.
— И разследването е наше. Живея с него от петдесет и пета година. Това ми дава право на старшинство, а сега ти си мой партньор. Затова дай да се наспим и да потеглим довечера. Утре по изгрев-слънце ще сме във Вашингтон. Как ти се струва?
Кошмар, казах си аз, същински кошмар. Но на глас казах:
— Добре.
— Чудесно, отивам да поспя. — Той тръгна към спалните, но спря и се обърна. — Още нещо.