Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)
- Автор: Ерчиван Ердоган
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: «Дилок»
- Переводчик: Светослав Коев
- Жанр: История
Электронная книга - «Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)». Краткое содержание книги:
Възходът на древен Египет към висока култура всъщност трябва да е протекъл доста по-различно, отколкото научните среди днес продължават да твърдят. Съвсем очевидно античните учени от различни точки на земното кълбо са разполагали с невероятни и загадъчни познания. Съществуват доказателства, че не само мореплаването е на възраст 60 000 години, но че употребата на уранова руда, електричество, микроскопи, летателни апарати, дори и гениите експерименти не са били безизвестни за тях. Не само египтолози, но и сътрудници на NASA добре знаят, че по всяка вероятност в центъра на Голямата пирамида е имало източник на радиоактивна енергия с не по-малка сила от ядрен заряд!
Смущаващото в случая е по-скоро това, че официалната египтология е добре запозната с фактите, но мълчи. Защо?
В специализираната си книга немският журналист изследовател Ердоган Ерчиван разказва съдържателно и много вълнуващо за забележителните събития и обрати, белязали развитието не само на Египет, но и на целия древен свят.
Възможно ли е изобщо античните хора без чужда помощ, само със собствени ресурси, да реализират научни резултати и заключения, близки до постиганите с най-съвременни технологии?
Защо откритите при пълна секретност четвърта и пета камера в Голямата пирамида остават недостъпни за обществеността? Защо от новооткритите подземни тунели и лабиринти се интересуват военни, а не египтолози?
Инсайдери разказват за античен подземен град под платото Гиза и за мистериозен ядрен реактор в тялото на Голямата пирамида.
Защо най-важните открития са пазени в тайна от египтолозите?
Преди 500 години арабският учен Дху’л Нун Мизри е записал историята на технически високоразвития «народ Ар-Хев», който бил в състояние да предвиди предстоящо природно бедствие и който освен това по своите предварителни изчисления нямало да може да посещава земите си в продължение на 20 000 години. Когато обаче по-късно най-възрастните в рода разказали на младите, че те «…били дошли преди 20 000 години с кораби от запад…», ги обвинили в богохулство. Младите казали: «…не съществува материал, който да не се пропива от вода, от който да могат да бъдат направени кораби, носещи се по водата…»
Дали това не е един арабски спомен за Атлантида?
Именно при такива опити за разшифроване на този или подобни на него текстове често се случва учените, на които е поверено изследването, да не са в състояние да накарат твърденията в текстовете наистина да заговорят за себе си. Принципно филолозите прекарват доста време в прочистване на наличните текстови материали и след това систематизират съдържанието само дотолкова, доколкото е възможно. И накрая т. нар. експерти изглежда се интересуват не толкова от съдържанието на текстовете, колкото от тесногръдите филологически проучвания и дебати. С течение на тези проучвания празнотите в оригиналните текстове се попълват и простите словесни предания се заместват със сложни.
По тази причина филологичната специализирана литература гъмжи от обяснения и нагласени спрямо съвременните изисквания на обществото опити за научни интерпретации, които или са поставени в средни скоби, или са пропъдени в т. нар. бележки под линия. При своето изследване тези словесни излияния натрисат интересуващия се читател в блатото на академичното важничене! Преобладаващото сред учените буквоядство и търсенето на слабите места и фактически грешки в аргументацията на практика допринасят малко за осветляването на фактическото състояние на нещата. При това прекалено често се случва да възникне голямо объркване и човек да се отклони от истинската тема в текста. С текстовете за «диска от Атлантида» се случи същото! Наистина ли Атлантида е само приказка? Историята за легендарното царство Атлантида разказва за това как жителите на древна Атина се отбранявали от някаква велика империя, която преди 9000 години напуснала родината си Атлантида, за да покори градовете на Европа и Азия.
Спорът дали наистина такава империя е съществувала, започва веднага след смъртта на Платон през 347 година пр. Хр. Ученикът му Аристотел смятал, че сведенията, дадени от философа и историка, са само политическа фабула. Но до откриването на Америка през 1492 г. това остава относително незабелязано. Четиридесет години по-късно испанският историк Франческо Лопес де Гомара твърдял, че западноиндийските острови и американският континент пасвали много добре на описанието на Платон за «континента» отвъд Атлантида. Скоро теорията, че Атлантида се намира в Новия свят, печели много привърженици; между тях и философът Френсис Бейкън, който през 1616 г. вече представя своите идеи в утопичното си произведение «Новата Атлантида». Но колкото повече неща за Новия свят ставали известни, толкова повече тезата, че Атлантида и Америка са идентични, губела достоверност. Все още продължавало да се смята, че това били островите в Атлантическия океан. Германският учен Атанасиус Кирхер дори твърди в своята издадена през 1655 г. година книга «Mundus Subterraneus», че Азорските острови са върхът на потъналото царство. В теориите си други учени разглеждали островите около Мадейра и Канарските острови като останки от Атлантида. Но много от следващите изследователи на Атлантида вече не обръщали внимание на Платоновото твърдение, че потъналата империя се намира в Атлантическия океан.
През 17. век шведският учен Олас Рудбек виждал Атлантида в своята скандинавска родина. През 1762 г. Фредерик Баер отъждествил Атлантическата империя с дванадесетте израелски племена, а Атлантическия океан с Червено море. И отново през 18. век се появява поредната теория на френския астроном Жан Бели, според която Атлантида лежала на морското дъно на северния полярен кръг пред островърхите планини. Най-известният застъпник на тезата, според която обаче Атлантида лежи в Атлантическия океан, е американският писател Игнаций Донели (1831–1901), който през 1882 г. публикува своята книга «Атлантида — светът преди потопа». Подобно на Кирхер и Донели твърди, че Азорските острови представлявали останките на изчезналия континент.
През февруари 1909 г. в лондонския Times се появява статия, представяща една напълно нова теория, под заглавието «Потъналият континент». В нея един археолог, който искал да остане анонимен, твърди че Платоновата Атлантида била гръцкият остров Крит.