Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Днес е лесно. Никакъв огън. Предимно вдигам предмети и ги направлявам, докато са във въздуха. Последните двадесет минути протичат в това Анри да хвърля предмети срещу мен — понякога просто ги пускам да паднат на земята, друг път ги извъртам така, че да придобият траекторията на бумеранг и да се върнат пламнали обратно при него. В един момент някакъв чук за месо полита толкова бързо към Анри, че на него му се налага да скочи в снега с главата напред, за да избегне удара. Разсмивам се. Не и Анри. Бърни Косар лежи на земята през цялото време и ни наблюдава, сякаш ни стиска палци. След като приключваме, аз си вземам душ, написвам си домашните и сядам на масата за вечеря.
— Тази събота има купон и смятам да ходя.
Той поглежда нагоре към мен и спира да дъвче.
— Чий купон?
— На Марк Джеймс.
Анри изглежда изненадан.
— Всичко онова приключи — казвам аз, преди да възрази.
— Ами ти си знаеш най-добре, предполагам. Само помни какво е на карта.
Глава 25
Тогава времето се стопля. Свеж вятър, остър студ и продължителни снеговалежи се редуват със синьо небе и десет градусови температури. Снегът се топи. Отначало по алеята и двора се насъбират локви, а гумите шляпат по мокрия път, но само след ден всичката вода се оттича, изпарява се и колите си вървят, все едно че никога не е имало киша. Утихване на действието, временен отдих, преди старата вещица зимата да вземе властта отново.
Седя на верандата, чакам Сара и гледам нагоре към нощното небе, обсипано с блещукащи звезди и пълна луна. Тънък облак, наподобяващ нож, разрязва луната на две и бързо изчезва. Чувам хрущенето на чакъл под автомобилни гуми. Блясват фарове и на алеята спира кола. Сара излиза от шофьорската врата. Носи тъмносиви панталони клош и жилетка в морскосиньо под бежовото си яке. Очите й са подчертани от синята блуза, която се подава над върха на ципа. Носи червило. Русата й коса се спуска по раменете й. Усмихва се свенливо и пърха с мигли насреща ми, докато се приближава към мен. Пак тези пеперуди в стомаха ми. Заедно сме вече почти три месеца и все още се притеснявам, когато я видя. Притеснение, което трудно мога да си представя как с времето някога ще се смекчи.
— Изглеждаш прекрасно — казвам.
— О, благодаря — казва тя и прави реверанс. — И ти не изглеждаш толкова зле.
Целувам я по бузата. Тогава Анри излиза от къщата и помахва на майка й.
— Значи ще се обадиш, когато искаш да те взема, нали? — пита Анри.
— Да — обещавам аз.
Отиваме до колата и Сара сяда зад волана. Аз се настанявам зад нея. От няколко месеца тя има разрешително за курсисти, което значи, че може да кара, стига на седалката до нея да седи човек с книжка. Самият шофьорски изпит е в понеделник, след два дни. Почнала е да се тревожи за него още откакто се записа за датата през зимната ваканция. Дава на заден по алеята и обръща напред, като сваля сенника и ми се усмихва в огледалото. И аз й се усмихвам.
— Как мина денят ти, Джон? — майка й се обръща и ме пита. Говорим си общи приказки. Тя ми разказва как ходили малко по-рано до мола и как Сара шофирала. Разказвам й как съм си играл на двора с Бърни Косар и за кроса, който си направихме по-късно. Не й споменавам за тренировката три часа на открито след тичането. Не й казвам как разцепих ствола на изсъхналото дърво на две съвсем равни части чрез телекинеза, нито как Анри мяташе ножове към мен, а аз ги отклонявах към чувал с пясък на петнадесетина метра от мен. Нито как бях подпален или за предметите, които вдигнах, мачках и правех на трески. Още една запазена тайна. Още една половинчата истина, която ме кара да се чувствам като лъжец. Иска ми се да кажа на Сара. Чувствам се, сякаш я предавам, като се крия, и през последните няколко седмици този товар наистина започва да ми тежи. Същевременно обаче знам, че нямам друг избор. Не и на този етап.
— Значи е тази? — пита Сара.
— Да — казвам.
Тя свива в алеята пред дома на Сам. Той крачи напред-назад в края й; облечен е с вълнен пуловер и дънки. Зяпва към нас с празния поглед на елен, хванат в светлините на фаровете. По косата му има гел. Никога досега не съм виждал гел по косата му. Той минава отстрани на колата, отваря вратата и се плъзва до мен.