Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница
- Автор: Crister Sam
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Softpress
- ISBN: 978-619-151-103-7
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница». Краткое содержание книги:
– О, не се съмнявам.
– Не се шегувам. Мисля, че си пада по теб.
– Аз не си падам по нея. Вече говорихме за това. Кажи какво стана с Алфи.
– Осъдиха го. Трийсет дни в пандиза.
– И после какво?
– Не мисля да си го вземам обратно, ако това имаш предвид.
– Точно това имам предвид.
– Извадих си поука.
– Радвам се да го чуя. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само кажи.
– Благодаря. Ще ти кажа. В момента най-много ще ми помогнеш, ако разнищиш този проклет случай.
– Дано да се справя. Току-що се изнесох от хотела. Някой е преровил стаята ми, докато търсех Кракси.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно. Дейв Рокман от ФБР ме свърза с един частен детектив, който ми помогна. Добър човек на име Фабио Гория.
– Казах ти, че нямаме излишни пари, Ник.
– Нищо няма да плащаме. Правят ни услуга. Рокман ми беше задължен за едно нещо. Всъщност за няколко неща.
– Добре. А какво става с Кракси?
– Намерихме го и после го изгубихме. Дълга история. Накратко, мисля да отсвиря карабинерите.
– Няма проблем. Хайде да затварям, да те оставя да поспиш.
– Ще ти се обадя утре... тоест по-късно днес.
– Чудесно. Ще поддържаме връзка.
– Ей, Миц?
– Да?
– Радвам се, че разкара оня тъпак. Ти си страхотен полицай, страхотна майка и страхотна жена. Надявам се това да е първата стъпка към страхотния живот, който ти и момичетата заслужавате.
– Благодаря ти.
Тя затваря бързо. Не иска да показва емоциите си.
99
ТОРИНО
Във влажния вонящ мрак Роберто Кракси благодари на Господ за малките радости.
Той е жив. А знае, че много лесно можеше да е мъртъв. Опипва врата си. Болката в трахеята е силна. Толкова силна, че в момента заглушава болката от другите наранявания получени при пленяването му. След като адреналинът в кръвта му се изчерпи, всички тези места мъчително ще му напомнят за себе си.
Той бавно опипва останалата част от тялото си. Ръцете и краката не са вързани и устата му не е запушена. Похитителите явно го държат на уединено място, където са сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Някъде извън града.
Кракси потърква китките си. Чувства неравностите от врязването на въжета в кожата. Опипва глезените си и там също открива такива следи. Похитителят е бил подготвен да го върже. Ако е бил сам, значи е достатъчно силен, за да го пренесе до колата и после дотук. Това е обезпокоителна мисъл. Не би искал да има толкова силен враг.
Той опипва лицето около устата си. Има нещо лепкаво. Остатъци от тиксо. Значи устата му е била запушена. Още един признак, че похитителят му е професионалист и е бил подготвен за всяка ситуация.
Решава да провери обстановката. Помещението, в което е затворен. Мракът е непрогледен, няма нито искрица светлина. И е студено. Той опипва пода, на който седи. Твърд и гладък. Полиран камък, не пръст. Роберто е достатъчно предпазлив, за да не прави опити да се изправи рязко – може да се удари в невидима преграда и пак да изгуби съзнание.
Вдига ръце над главата си. Или поне се опитва. В седнало положение има около педя празно пространство отгоре. Напипва тавана. Той е със същата структура като пода – студен и гладък. Каменен. Сърцето му затуптява по-силно. Кракси разперва ръцете си настрани. Там също няма много място. Може би по около педя от двете страни. Стените също са каменни.
Роберто предпазливо ляга и се изтяга с цял ръст. Малко под метър и осемдесет, той не докосва нищо нито с главата, нито с краката си. Протяга ръце и напипва нещо – камък. Само на петнайсет сантиметра напред. Пропълзява надолу. Краката му скоро опират нещо твърдо. Пак камък. Вече му става ясно. Затворили са го в тясна, запечатана каменна камера. Или, ако използва по-разпространения термин, в саркофаг.
100
ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС
През деня кварталът е като врящ котел: хора с всякакъв цвят на кожата сноват насам-натам, коли едва се разминават, шумът се издига като пара над улицата. В този час обаче градът е като обезлюден, тъмен и пуст, тих и призрачен.
Точно както му харесва на Джей Джей. Той оглежда за светлини от къщите и за камери за наблюдение, докато бавно минава покрай дървените постройки по улицата на Ема. Мястото, където тя живееше. Часът е три сутринта и няма нищо, което да го смути. Няма причина да не може да върне своята царица на домашния ѝ трон. Само още веднъж да обиколи квартала и ще го направи.
Джей Джей търпеливо минава по улиците, после се връща на Западна 169-а, отваря външната порта и минава по отъпканата трева до входната врата на къщата. Спира на прага ѝ. Обръща се. За последен път се оглежда, после изважда ключовете, които е взел от чантичката ѝ. Уверен, че никой не го наблюдава, пробва няколко от тях, докато успява да отключи с един месингов с квадратна глава.