Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Прав сте. Тяхното маце ще отиде в хотела в девет.

– Трябва да измислите някакво оправдание и да ѝ се обадите. Да ги отклоните от следата.

– Мога да кажа, че съм се напил някъде и ще се прибера по-късно следобеда. Какво мислите?

Гория се усмихва:

– Ще свърши работа. Ще си помислят, че сте си намерили другар по чашка.

– Това си е самата истина.

Частният детектив размахва строго пръст като учител:

– А, не. Аз не съм такъв приятел. – Поглежда часовника си. – И дори за мен е малко късно да ви намеря подобен.

– Не е необходимо. В последно време моята компания ми стига.

Преминават през града на северозапад и стигат до тихото градче Венария Реале. Гория живее в малка нова къща, скрита зад висока метална ограда с желязна порта. Той натиска копчето на дистанционното. Портата се отваря и зад нея се открива входа на дълъг гараж.

Ник инстинктивно поглежда назад, докато влизат. Вижда преминаващи фарове, но не изглежда някой да ги следи.

– Тук сме в безопасност. Можете да сте спокоен. – Гория изгася фаровете и слиза. – Имам камери и алармена система навсякъде около къщата, необходима мярка при моята професия. – Отива при една метална кутия върху бетонната стена и натиска няколко копчета. – Активирах я. Нищо не може да премине, без да я задейства.

– Като заговорихме за безопасност, имате ли някакво оръжие, което можете да ми дадете? – пита Ник, след като влизат в хладната тъмна кухня.

– Разбира се. – Неоновата лампа светва. Италианецът отваря голям стоманен хладилник, бръква в чекмеджето и се изправя, държейки бутилка в едната ръка и пистолет в другата. – Бира и „Берета“, как ви се вижда обслужването?

– Идеално.

Телефонът на Ник иззвънява в джоба му.

Гория оставя пистолета и бутилката „Перони“ върху кухненския плот и отива да вземе бира и за себе си.

На дисплея е изписано името на Мици.

– Ало.

– Здравей, Ник. Извинявай за одеве. Колко е часът при вас?

Той поглежда часовника си.

– Четири сутринта.

– Леле, съжалявам. Късно ли ти се обаждам?

– Вече не знам кое е късно. – Той се засмива уморено, докато вдига бутилката. – Сега ще пия една бира и се трупясвам.

Мици замълчава за момент, после казва с променен глас:

– Алфи пак ме би и този път го тикнах зад решетките.

– Какво?

– Нахвърли се върху мен и се опита да ми покаже кой командва. Нещата загрубяха.

– Добре ли си? Направи ли ти нещо този мръсник?

Гневът в гласа му я трогва.

– Нищо сериозно, не и физически.

– Ами момичетата?

– Много са разстроени.

Ник оставя бутилката и започва да крачи неспокойно.

– Слушай, майната му на това скапано разследване. Ако имаш нужда от мен, вземам първия самолет за Ел Ей.

Тя се засмива:

– Няма начин, каубой. Първо си свърши работата.

– Сериозно...

– Не, добре съм. Освен това Ейми се грижи за мен.

– Хубаво.

– И пита за теб.