Изумрудената буря
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Riyria Revelations #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-18-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изумрудената буря». Краткое содержание книги:
Задействан е злокобен план. Двама крадци се изправят насреща му.
Бившият наемник Ейдриън Блекуотър се отправя на пътешествие по море, за да открие изгубения Наследник на Новрон. Единствената му надежда: трябва да се изправи срещу безскрупулния и коварен Мерик Мариус. Страхувайки се, че този сблъсък ще бъде непосилен за приятеля му, Ройс Мелбърн се присъединява към стария си партньор за една последна мисия. Пътуването им ги отвежда сред океан измама и предателство, принуждавайки Ейдриън да се върне към минало, към което се е надявал никога повече да не се върне.
— Тракия, ела… — Ариста спря заради внезапното накланяне на главата и любопитното изражение на лицето на императрицата.
— Вече никой не ме нарича така.
— Срамота. Винаги съм харесвала това име.
— Аз също.
— Ела обратно в леглото. Ще настинеш.
Тракия прекоси стаята, поглеждайки към празното място, където стоеше огледалото.
— Ще ми трябва ново огледало преди зимата.
Утрото донесе закуска и сутрешните доклади от Амилия и ментора на Тракия. Нимбус имаше оживен поглед, винаги весел, покланящ се и на двете — което Амилия отказваше да стори за Ариста. Главната имперска секретарка изглеждаше отвратително. Тъмните кръгове под очите й се задълбочаваха с всеки изминал ден. Стискайки зъби и юмруци, гледаше как Ариста закусва в леглото на Тракия. Въпреки очевидното презрение от страна на Амилия, Ариста не можеше да не я хареса. Разпозна същата яростна бранителност, която проявяваше и Хилфред.
— Спряха да търсят Меленгарската вещица — докладва Амилия, поглеждайки студено към Ариста. — Смятат, че се е отправила към Меленгар или Ратибор. Все още има патрули, но никой не очаква да я намерят.
— А относно евентуалното място, където се намира Дигън Гаунт?
Амилия погледна към Нимбус, който пристъпи напред.
— Резултатите от проучването ми в архива са неубедителни. Някога Акуеста е била град на име Риониллион, на това място се е издигала постройка. Иронично, няколко пергамента я отбелязват като затвор, ала е била разрушена в началото на гражданските войни, последвали смъртта на последния император. По-късно, през 2453 г., Гленморган I построил тук крепост. Точно в нея стоим сега.
— Но никъде не се споменава за тъмница — което е малко странно, като се има предвид времената. Проведох детайлно претърсване на почти всяка част на двореца, разпитвах прислужници, преглеждах старите карти и чертежи, но нищо не открих.
— Как биват третирани престъпниците в Акуеста? — попита Ариста.
— В града има три затвора, където биват пратени онези с по-дребни провинения. По-суровите наказания, които не са смъртни, се излежават в Уайтхед, Уоррик. За най-жестоките престъпления е предназначен небезизвестният Манзант в Маранон.
— Може би не е тъмница — рече Ариста. — Може да е просто тайна стая.
— Предполагам, че може да разпитам относно това.
— Какво има, Амилия? — попита Тракия, зървайки замисленото изражение върху лицето на секретарката.
— Какво? А, нищо… — изражението на Амилия премина към раздразнение. — Това е много опасно. Всички тези въпроси и това душене наоколо. Рисковано е дори поръчването на допълнителна храна. Някой може да забележи. Салдур не е глупак.
— Но за какво си мислеше, Амилия? — повтори Тракия.
— Нищо.
— Амилия?
Секретарката се намръщи.
— Просто… Ами, преди няколко седмици ти говореше за мрачна дупка…
— Смяташ, че съм била там — в онази тъмница?
— Недей, Модина. Не мисли за това — примоли се Амилия. — Твърде си крехка.
— Трябва да опитам. Ако успея да си спомня…
— Не трябва да правиш каквото и да било. Тази жена идва тук и не се интересува какво ще се случи с теб. Мисли само за себе си. Вече направи повече от достатъчно. Ако няма да я издадеш, поне ми позволи да я изведа оттук. Нимбус и аз…
— Не — тихо каза Тракия. — Тя се нуждае от нас… а аз се нуждая от нея.
— Мръсотия — каза Тракия и потръпна.
Ариста се огледа. Точно си мислеше как да довърши последното си писмо до Хилфред, когато чу думата. След излизането на Амилия и Нимбус императрицата бе стояла на колене пред отворения прозорец, ала това бе първата дума, която произнесе.
— Влажно, студено — ужасно студено — и гласове, помня ги — писъци и плач, мъже и жени, рев и молитви. Всичко бе мрачно.
Тракия обгърна ръце около себе си и започна да се поклаща.
— Капене, помня капене, кух звук, скърцане, вихър, кап. Понякога се дочуваха отдалечени гласове, затихващи в тунел. Стените бяха каменни, вратата дървена. Купа… да, всеки ден имаше купа с гозба, която вонеше отвратително. Толкова малко за ядене…
Тракия се заклати по-силно, гласът й трепереше, дъхът се накъса.
— Чувах ударите и виковете. Мъже и жени, ден и нощ крещящи за милост. Сетне дочух нов глас да се присъединява към стенанията, осъзнах, че това бе моят. Бях убила семейството си. Убих брат си, жена му и малкия Хикъри. Разруших цялото село. Убих баща си. Това беше наказанието ми.