Ангел на мрака
- Автор: Шелдон Сидни, Бэгшоу Тилли
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-425-3
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ангел на мрака». Краткое содержание книги:
Докато се рови в неразрешеното убийство на баща си, Мат открива три сходни убийства и скоро се съюзява с Дани в преследването на гениален неуловим убиец по целия свят. Но в Хонконг всичко започва да се разпада, когато Мат е неустоимо привлечен от последната вдовица — красивата Лиза Баринг, за която Дани подозира, че е много по-опасна от обикновена жертва…
— Тя спомена ли какво я е разстроило? Всякаква информация ще ни е полезна.
Лиана се замисли.
— Не, не спомена. Но според мен имаше проблеми с мъжа си. Видях я няколко пъти със съпруга й във фоайето на хотела и той винаги я държеше за ръка и я галеше, но тя май не си падаше по това. Непрестанно го отхвърляше.
В края на деня инспектор Лиу се почувства изморен и раздразнен. Беше долетял в Сидни лично, защото след второто бягство на госпожа Баринг това бе първото му доказателство, че тя е жива и свободна, а не заключена в тъмницата на някой сексуален маниак, както някои смотаняци вярваха. Но пътуването се оказа безуспешно. Не откри нищо, което не можеше да научи от десетминутен телефонен разговор от Хонконг.
Той остави трима от хората си да довършат събирането на улики и си тръгна.
— Един от шофьорите ни ще ви откара до летището — любезно предложи дебелият управител. — Щом трябва да напуснете Сидни, поне го направете стилно.
Седнал на задната седалка на луксозната лимузина, Лиу се замисли мрачно върху факта, че Лиза Баринг и любовникът й винаги успяваха да са поне една крачка пред него. И бе готов да се обзаложи, че и те бяха напуснали Сидни стилно. Внезапно Лиу се сети нещо и потропа по преградата зад шофьора.
— Има бутон за връзка, приятел — каза шофьорът. — Виждаш ли конзолата вляво?
Но инспектор Лиу не се интересуваше от бутони и конзоли.
— Колко шофьори работят в хотела?
— Шестима сме.
— Пазите ли пътните си листове? Кои гости на хотела къде отиват?
— Да, имаме дневник. В службата е.
— Обръщай.
— Но… самолетът ви… мислех, че ще пътувате с последния полет до Хонконг.
— Обръщай!
Стейси се шашна, когато видя заядливия полицай да се връща толкова неочаквано.
— Инспекторе, мислех, че…
— Имам нужда от дневниците на шофьорите — прекъсна я Лиу и й даде датите. — Трябва да знам кой е откарал семейство Смит до летището.
— Не всичките ни гости използват лимузини — предупреди го Стейси. — Повечето викат такси.
Но Лиу не я слушаше. Ето го! „Смит. 10:20 сутринта. Марко.“
— Трябва да говоря с Марко. Веднага.
— Страхувам се, че това не е възможно — нервно каза Стейси. — Марко е в отпуск. Майка му почина преди седмица.
Инспектор Лиу изобщо не се трогна от смъртта на майката на Марко.
— Дайте ми адреса му.
Марко Брунели бе все още по бельо, когато китайските полицаи почукаха на вратата му. Всъщност не почукаха, а направо затропаха като с чук.
— Мога ли да ви помогна, господа? — попита Марко, като преглътна нервно, сетил се за марихуаната, оставена на нощното му шкафче, неплатената данъчна декларация и инцидента със стриптийзьорката в клуб „Блъш“ предишния месец.
— Работите в хотел „Хъксли“ като шофьор, нали?
— Точно така. В отпуск съм. Нали разбирате, майка ми…
— Събота, шестнайсети, десет сутринта. Закарахте семейство Смит до летището, нали? Помните ли?
— Смит — намръщи се Марко. — Смит. Смит. Смит.
Полицаят му подаде снимка на привлекателна тъмнокоса жена.
— А, тя. Да, помня я. И съпруга й. Да, точно така. Аз ги закарах до летището. Защо?
— Знаете ли накъде отлетяха?
— Знаете ли, това беше странно — каза Марко, успокоен, след като осъзна, че ченгетата се интересуваха от клиентите му, а не от него. — Обикновено клиентите са адски приказливи, особено американците. Искат да разкажат колко страхотно са прекарали, къде отиват сега и всичко друго. Но тези двамата мълчаха като гроб. Не изрекоха и дума.
Инспектор Лиу усети как надеждата му се изпари.
— Но след като ги оставих и подкарах обратно към града, забелязах, че мъжът бе забравил куфарчето си на задната седалка. Разбира се, върнах се бързо на летището и се втурнах вътре. Човекът толкова се зарадва да ме види, че ме прегърна и ми даде двеста долара бакшиш. Тъкмо се готвеха да се качат на самолета. Затова помня къде отиваха.
Марко се усмихна широко, а инспектор Лиу едва издържа на напрежението.