Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Искам пак да те видя като сега — каза и прокара пръсти по голото ми тяло.
Кожата ми настръхна — от раменете до глезените. Зърната на гърдите ми се втвърдиха. Претърколих се и преметнах ръка през гърдите ти.
— И аз — казах. — Само че не знам как може да го направим.
— Трябва да го напуснеш, щом ти изневерява — каза ти, опрял брадичка в темето ми. — Трябва да си с мен.
Целунах те по шията и въздъхнах. Чувствах се опиянена да лежа до теб — усещах как ме обзема еуфорията от дрогата Гейб; пристрастяването отново се беше върнало. Сега щях да започна отново, да се върна към стария порок. Освен ако не опитах да устоя.
— Не е толкова лесно — казах. — Но ще видя дали мога да измисля повод за командировка в Йерусалим… Или Лондон. Това звучи по-правдоподобно. Ще успееш ли да дойдеш?
— Луси — откликна ти и ръката ти още по-плътно обхвана гърба ми, — бих отишъл навсякъде заради теб. Даже не съм се надявал да ми дадеш втори шанс; нямам намерение да го проиграя. Ти си моята светлина. Винаги е било така.
— Знам — отвърнах тихо, попивайки думите ти. — Но сега нося отговорност и за други хора. Донякъде заради това не казах нищо на Дарън за другата жена. Какво ли би било за Вайълет и Лиъм, ако напусна татко им? Майка ти е била толкова наранена, когато баща ти е напуснал семейството.
Ти мълча известно време.
— Но какво би било за теб, ако останеш с него? — попита накрая.
Притиснах се още по-плътно към теб.
— Те са по-важни от мен — казах. — Може пък Дарън да направи първата крачка. Нека почакаме и да видим какво ни е подготвила Вселената.
— За да хванем прилива, а? — подметна ти. Усмихнах се на този цитат.
— Май с теб все стигаме до Шекспир, а?
— „Когато мисълта ми през нощта/ на съд повиква спомени далечни"[49]— изрецитира ти. — Имам една книжка с неговите сонети, която се побира в раницата. Чел съм Шекспир във всяко адско кътче по света и това е любимият ми стих. Всеки път ми напомня за теб, където и да се намирам.
Отново бях в твоя власт, Гейб, защото колкото и да беше променен, пак си оставаше същият. Цитатите от Шекспир сякаш винаги бяха на върха на езика ти и това ме караше да се чувствам млада, изпълнена с надежди и необятна. За миг ми се прищя да те помоля да останеш. Питах се дали сега отговорът ти ще е по-различен от онзи преди десет години. Но в същото време се боях, че ще е същият. И че молбата ми ще унищожи красотата на този следобед.
— Ще те оставя да премислиш — каза ти. — Нужно ти е време.
— Така май е най-добре — отвърнах, но всъщност ми се щеше да не е така.
Ти стисна ръката ми.
— Но да знаеш, че ще си мисля за теб — каза.
— Аз също — прошепнах.
Целунахме се за последно, после аз взех метрото към нас, но мислено продължавах да се рея около теб.
LXIX
ИМА ТОЛКОВА ВИДОВЕ ТАЙНИ. Сладките ти се ще да ги засмучеш като бонбон; други са като гранати, способни да унищожат целия ти свят; с колкото повече хора споделиш вълнуващите, толкова по-забавни стават. И макар нашата тайна да беше като граната, на мен пак ми се струваше сладка. Прибрах се и взех душ, мислейки за твоето докосване, за думите ти, за тялото ти, притиснато в моето. После намъкнах клин и стария суитчър с емблемата на Колумбийския университет от времето, когато бяхме заедно. Но вместо да включа компютъра и да отговоря на получените имейли, измъкнах едно опърпано копие на „Любовникът на лейди Чатърли"[50]. Не го бях препрочитала от колежа. Дори се чудех как така не сме го дали в някоя антикварна книжарница, но бях доволна, че не сме го направили. Отгърнах направо на петнайсета глава — Джон Томас и лейди Джейн. Спомняш ли си тази глава? В нея лейди Чатърли и Мелърс се скриват заедно в градинската барака и всеки вплита цветя в пубисните косми на другия. В колежа това ми се струваше страшно секси. Още е така.
Цял час четох за Кони и Мелърс, за Хилда и Венеция. Мислех си, че този наш следобед е като нощта на Кони и Мелърс, преди тя да замине за Венеция.
После чух ключа на Дарън в ключалката.
— Мамо! — втурна се вътре Вайълет.
— Мамо, мамо! — препускаше след нея Лиъм.
Двамата се хвърлиха при мен на дивана и аз ги зацелувах по косите.
— Татко ни каза една тайна — обяви Лиъм.
— Шт! — прекъсна го Вайълет. — Тайната е нещо, коетоне трябвада се казва, Лиъм. Не помниш ли? Това е тайна от много дълго време и ние дори не би трябвало да я знаем.
В съзнанието ми веднага изникна името Линда. Невъзможно е да им е казал за нея, нали?
49
Шекспир, Сонет 30. — Бел. прев.
50
Роман на Д. Х. Лорънс. — Бел. прев.