Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Всичко е наред, стой си на мястото!
Часовият също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.
Максим обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата. Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда хвана лостовете. „Не биваше да гледам. Кой дявол ме караше да се обръщам, щях да си пътувам и сега и нищо нямаше да знам…“ — Той се застави да отвори очи. „Не — помисли си, — трябва да гледам. Да привиквам трябва. И да узнавам повече. Няма защо да крия от себе си. Нямам право, щом съм се заел с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да осакати човека до такава степен. Животът осакатява. Той ще осакати и мен, и няма къде да се дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен има стотици километри пътища с бесилки от двете страни…“
Когато отново се подаде от люка и огледа пътя, вече не се виждаше нито заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако сега си отиваше в къщи… Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш страшния сън за Обитаемия остров… Той искаше да си представи Земята, но нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти весели градове, много хора, добри и умни, и всички си доверяват един на друг… „Ти си търсеше работа — каза си той. — Ето, сега имаш работа — трудна и мръсна, но едва ли някъде ще намериш друга толкова важна работа…“
Напред по шосето се показа някакъв механизъм, бавно пълзящ в същата посока — на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке с металическа решетеста подпора. В откритата кабина седеше човек с кариран комбинезон и пушеше лула; той равнодушно огледа танка, Максим, и обърна глава. „Каква е тая подпора? — помисли си Максим. — Познати очертания…“ После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. „Сега да взема да я блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й…“ Той се огледа и изразът на лицето му явно никак не се хареса на тракториста — той изведнъж спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се обърна напред.
След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на огромната армия карирани роби, а може би не роби, а най-свободните в страната хора. Две временни бараки с блестящи цинкови покриви, нисък изкуствен хълм, на който стърчеше сив нисък капонир с черни прорези-амбразури. Над капонира вече се издигаха първите секции на кула, около хълма стояха автокранове, трактори, търкаляха се безредно железни подпори. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше унищожена, на откритото пространство тук и там работеха хора с карирани дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха простряни на въжета сиви парцали. Малко по-далеч от шосето стърчеше дървена куличка с площадка, по която се разхождаше часови със сива униформа и дълбока каска, а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници; изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.
„Е, тук също ще мина без премеждия — помисли си Максим — тук е краят на света и никой от никого не се интересува.“
Но той грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха танка. После един от тях, мършав и много приличащ на някого, оправи каската на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. „Ти напразно така… — със съжаление помисли Максим. — Аз съм решил, че ще мина оттук и ще мина.“ Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак върху педала на ускорителя. Войникът на шосето продължаваше да стои с вдигната ръка. „Сега ще дам газ — помисли си Максим — ще изреве както трябва и тоя ще отскочи… А ако не отскочи — помисли той с внезапно ожесточение, — какво пък, на война като на война…“
И изведнъж позна тоя войник. Пред него беше Гай — отслабнал, посърнал, брадясал, в широк войнишки комбинезон.
— Гай — прошепна Максим. — Приятелю… Какво да правя сега?
Той свали крак от педала, изключи амбриажа, танкът забави ход и спря. Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново включи амбриажа и се приготви.
— Ей! — с началнически тон крясна Гай и почука с приклад по бронята. — Кой си ти, бе?
Максим мълчеше и тихичко се смееше.
— Има ли там някой? — в гласа на Гай се появи неувереност.
После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се разтвори и Гай надникна в отсека. Видял Максим, той отвори уста и в този момент Максим го хвана за комбинезона, дръпна го към себе си, повали го върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно зарева и се понесе напред. „Да не разбия мотора“ — помисли Максим. Гай се дърпаше и мяташе, каската му се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе, слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Отсекът изведнъж се изпълни с грохот и дрънчене — очевидно по танка отзад стреляха автомати и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение следеше как се приближава стената на дърветата, все по-близо… близо… Първите храсти… Някакъв кариран отскочи… И ето, наоколо е гора, куршумите вече не удрят по бронята, шосето е свободно на стотици километри напред.