Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава, ровейки с някаква пръчка черната суха пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:
— Да, приятелче. Ето как всъщност стоят нещата.
Изглежда, той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят нещата.
— На какво се надявате тогава? — произнесе Максим.
Зеф и Вепър мълчаха. Максим вдигна глава, видя лицата им и прошепна:
— Прощавайте… аз… такова… Прощавайте.
— Ние трябва да се борим — с равен глас произнесе Вепър. — Ние се борим и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на щаба. Съществуват и други, също толкова уязвими за критика и практически досега неизпробвани… Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране. Зряла теория на борбата не може да се създаде така отведнъж, на празно място…
— Кажете — бавно произнесе Максим, — това излъчване… еднакво ли действува върху всички народи от вашия свят?
Вепър и Зеф се спогледаха.
— Не разбирам — каза Вепър.
— Имам пред вид ето какво. Има ли някъде народ, в който да се намерят поне няколко хиляди души като мен?
— Едва ли — каза Зеф. — Освен може би при тия… мутантите… Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант… Щастлива мутация, шанс едно на милион…
— Аз не се обиждам — каза Максим. — Мутантите значи… Те са нататък, из горите, нали?
— Да — отговори Вепър. Гледаше втренчено Максим.
— А какво всъщност има там? — попита Максим.
— Гора, после пустиня…
— И мутанти?
— Да, полузверове. Диваци-психопати… Слушайте, Мак, оставете тая работа.
— Виждали ли сте ги някога?
— Виждал съм само мъртви — каза Вепър. — Тях понякога ги ловят в гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.
— За какво?
— За шията! — крясна Зеф. — Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и сънувал…
— А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?
— Оставете, Мак — каза Вепър. — Безнадеждно е. Те ни ненавиждат… А впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.
Настъпи мълчание. После някъде далеч зад гърбовете им се разнесе познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.
— Балиста… — замислено каза той. — Да взема да я убия? Това е близо, осемнайсети квадрат… Не, утре.
Максим изведнъж се реши:
— Аз ще се заема с нея. Вървете, ще ви догоня.
Зеф със съмнение го погледна.
— Ще се оправиш ли? Току виж-си гръмнал…
— Мак — каза едноръкият, — помислете!
Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.
— Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме излъга. Добре де, върви, вечерята ти ще я запазя. Като се откажеш — идвай… Да, имай предвид, много от самоходните са минирани, рови се там внимателно… Хайде, Вепър. Той ще ни догони.
Вепър искаше да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се обръща, хванал гранатохвъргачката под мишница. Сега, когато решението беше взето, той чувствуваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от неговото умение и ловкост.