Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Искаш ли да ядеш?
Максим с труд помръдна устни и отговори:
— Да.
— Няма ли да стреляш? — заинтересува се притежателят на скърцащия глас.
— Не — каза Максим и се усмихна. — В никакъв случай.
Глава петнадесета
Гай седеше зад грубо скована маса и чистеше автомата си. Беше около десет и четвърт сутринта, светът бе сив, безцветен, сух, нямаше в него място за радост, нямаше място за живот, всичко беше мътно и болезнено. На Гай не му се искаше да мисли, да вижда, да чува, дори да спи; искаше му се просто да положи глава на масата, да отпусне ръце и да умре. Просто да умре — и толкоз.
Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец без стъкло, гледащ към огромна, затрупана с развалини и обрасла с див храсталак сиво-ръждива пустош. Тапетите в стаята бяха избелели, на места отлепени и свити — може би от горещина, може би от старост; паркетът беше разсъхнат и в единия ъгъл овъглен. За предишните обитатели на тази стая напомняше само голямата фотография под разбито стъкло; на нея при внимателно разглеждане човек можеше да различи някакъв възрастен господин с глупави бакенбарди и смешна шапка, приличаща на чиния.
Да можеше да не вижда всичко това, да можеше сега да хвърли топа или да завие като последно бездомно куче, но Максим беше заповядал: „Чисти!“
— Всеки път — заповядваше Максим, почуквайки с каменен пръст по масата, — всеки път, щом те насвие, сядай и чисти автомата…
Значи трябва да се чисти. Максим е това все пак. Ако не беше Максим, отдавна щеше да легне и да умре. Толкова пъти го беше молил: „Не ме изоставяй, докато мине, поседи с мен, полекувай ме“. Не. Каза, че трябва вече сам. Каза, че това не е смъртоносно, трябва да мине и непременно ще мине, но трябва да се насилиш, трябва да се справиш…
„Добре де — вяло помисли Гай. — Ще се справя. Максим е това все пак. Не човек, не творец, не бог — Максим… И още нещо ми каза тогава: «Повече злост! Щом те свие, спомняй си откъде ти е това, кой те е приучил и защо, и трупай омраза. Скоро ще потрябва: ти не си единствен, вие сте четиридесет милиона все такива — отровени…
Трудно е да повярваш, массаракш, цял живот съм в строя, винаги знаехме кое как стои, всичко беше просто, всички бяхме заедно, толкова хубаво беше да си като всички. И на — дойде, накара ме да те обикна, кариерата ми разби, накрая направо за яката ме изтръгна от строя и ме замъкна в тоя друг живот, дето и целта е непонятна, и средствата, дето трябва — массаракш! — сам да мислиш за всичко, да решаваш сам, всичко сам… Да… измъкна ме за яката, обърна ми мутрата назад и ми посочи: помия, гнусотия, мерзост, лъжа… И на, гледаш — наистина нищо красиво, като си спомня какъв бях, и ми се повдига, като си спомня момчетата… за господин ротмистъра Чачу да не говорим!» Гай ядно тикна затвора на мястото му и щракна с фиксатора. И отново го налегна вялост и апатия, нямаше воля дори да сложи пълнителя. Лошо, ох че лошо…
Кривата скърцаща врата се открехна, в стаята надникна малка деловита муцунка — общо взето дори симпатична, ако не бяха плешивият череп и възпалените клепачи без мигли. Беше Танга, момиченцето на съседите.
— Чичо Мак заповяда да отидете на площада! Там вече всички се събраха, само вас чакат!
Гай я изгледа мрачно и накриво, погледна мършавото телце в рокличка от грубо зебло, ненормално тънките — като сламки — ръчички, покрити с кафяви петна, кривите, подпухнали в коленете крачета; почувствува, че му прилошава, и сам се засрами от отвращението си — детето ли е виновно, че е такова? Той отмести очи.
— Няма да дойда. Предай им, че се чувствувам зле. Болен съм.
Вратата скръцна; когато Гай вдигна очи, момиченцето вече го нямаше. Той с досада хвърли автомата върху койката, отиде до прозореца, надникна. Момиченцето със страшна скорост пердашеше по долинката между останките от стени — бившата улица; след нея се затича някакъв дребосък, покуцука няколко крачки, спъна се, падна, полежа малко, после ревна с ужасен бас. Иззад развалините изскочи майка му. Гай побърза да се отдръпне, разтърси глава и се върна до масата. «Не, не мога да свикна. Лош човек съм, както излиза… Ох, да ми паднеше на мушката тоя, дето е виновен за всичко това, бих бил много точен. Но все пак защо не мога да свикна? Господи, що нещо видях за тоя месец — ще ми стигне за сто кошмара…»