Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Мутантите живееха на малки общини. Някои бяха чергари, ловуваха, търсеха по-добри места, търсеха път на Север, който да заобикаля легионерските картечници и страшните области, където те полудяваха и умираха на място от пристъпи на чудовищно главоболие; други живееха постоянно във фермите и селцата, оцелели след боевете и взрива на трите атомни бомби, една от които беше избухнала над този град, а другите две — в околностите; там сега имаше километрични «плешивини» от блестяща като огледало шлака. Живеещите на едно място сееха дребна изродена пшеница, окопаваха странните си градини, където доматите бяха колкото ягоди, а ягодите — колкото домати, развъждаха някакъв ужасяващ добитък, дето да те е страх да го гледаш, а камо ли да го ядеш. Това беше жалък народ — същите тези мутанти, дегенерати-диваци, за които всички, в това число и Гай, дрънкаха какви ли не глупости — тихи, болезнени, осакатени човешки карикатури. Нормални бяха само старците, но от тях много малко бяха останали живи, всички те боледуваха, обречени на скорошна смърт. Техните деца и внуци също изглеждаха обречени. Много деца се раждаха, но почти всички умираха или при раждането, или в първите месеци. Тези, които оцеляваха, бяха слаби, непрекъснато страдаха от различни недъзи, бяха страшно уродливи, но изглеждаха тихи, послушни, умни. Изобщо добри хора се оказаха мутантите, гостоприемни, мирни… Само да ги гледа човек беше невъзможно. Дори и Максим отначало потръпваше, но бързо свикна, той какво — господар е на натурата си…
Гай пъхна пълнителя в автомата, опря буза върху дланта си, замисли се. Да, Максим…
Наистина, този път Максим е подхванал явно безсмислена работа. Решил е да събере мутантите, да ги въоръжи и да унищожи Легиона като начало поне около Синята Змия. Смешна работа, ей-богу! Ами че те едва ходят, много от тях умират просто така — вдигне чувал жито и умре на място — а той иска да ги води срещу Легиона. Пък и са необучени, слаби, къде там… Дори и да събере тия… разузнавачите им. За тая цялата «армия», ако е без Максим, един ротмистър й стига, а ако е с Максим — един ротмистър с ротата си. Максим изглежда вече сам разбира това. Но цял месец тичаше из гората от село до село, от община до община, уговаряше старците и уважаваните хора — ония, на които се подчиняват общините. Тичаше и мен мъкнеше навсякъде, не можеше да миряса. Не искат да тръгнат старците и разузнавачите си не пускат… И сега на това събрание… Няма да отида.
Светът стана по-светъл. Околното не предизвикваше такова отвращение, кръвта по-бързо потече по жилите, размърдаха се някакви смътни надежди, че ето, днешното събрание ще се провали, Максим ще дойде и ще каже: «Стига, повече няма какво да правим тук», и те ще тръгнат по-нататък на юг, където, както разправят, също живеят дегенерати-мутанти, но не толкова страшни, по-човекоподобни, не толкова болни. Казват, че те там имат нещо като държава, дори армия. Може би с тях ще успеем да завъртим мелницата… Наистина, там всичко, е радиоактивно, там, както казват, били хвърляни бомба след бомба, специално за заразяване. Имало такива специални бомби…
Спомнил си за радиацията, Гай бръкна в раницата и извади кутийка с жълти таблетки; глътна две, намръщи се от пронизващата им горчивина. Ама че гадост, но без тях не може, тук също всичко е заразено. А в пустинята сигурно ще трябва да ги гълтаме с шепи… Слава богу, ако не беше принц-херцогът, щеше да ми е спукана работата без тия хапчета… Юнак е принц-херцогът, не се обърква, не се отчайва в тоя ад, лекува, помага, извършва визитации, организирал е цяла фабрика за лекарства.
Вратата се разтвори; в стаята влезе сърдитият Максим — гол, само по едни шорти, жилест, бърз и явно много ядосан. Като го видя, Гай се нацупи и загледа през прозореца.
— Хайде, не измисляй — каза Максим. — Да тръгваме.
— Не искам — каза Гай — по дяволите! Повръща ми се, невъзможно ми е.
— Глупости — възрази Максим, — това са прекрасни хора и много те уважават. Не ставай хлапе.
— Е, чак пък да ме уважават…
— И още как! Тия дни принц-херцогът молеше да останеш тук. «Аз, вика, скоро ще умра, тук трябва да ме замени истински човек».
— Чак пък да го заменя… — промърмори Гай, но почувствува, как пряко волята си се размеква вътрешно.
— И Бошку не ме оставя на мира, срамува се да се обърне направо към теб. «Нека, вика, Гай остане тук, ще ни учи, ще ни защищава, добри деца ще възпитава»… Нали знаеш как говори Бошку?
Гай се изчерви от удоволствие, изкашля се и каза, като още се мръщеше и гледаше през прозореца:
— Е, добре де… Автомата да го взимам ли?
— Вземи го — каза Максим. — Всичко се случва…