Беглец по равнините
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-033-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Беглец по равнините». Краткое содержание книги:
Разбиваща приключенска литература, която се простира в мултивселената, без и за момент да изгуби самообладание или чувството си за стил. Иън Макдоналд е един от великите писатели на научната фантастика, а дебютът му в янг адълт литературата е всичко, на което можете да се надявате: романтичен, наситен с непрестанно действие, безкрайно изобретателен и надарен със собствена душа. Кори Доктороу
Жестоко до козирката. В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон се възправя до умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи, Майкъл Дж. Принц (автор на Ship Breaker)
Атлетичен, гениален и винаги на стъпка напред в играта, Еверет е прекалено съвършен, но това по никакъв начин не отвлича вниманието от забавлението в книгата. Макдоналд пише с научна, литературна изтънченост и лукаво чувство за хумор. Прибавете неспирния екшън, ексцентричните персонажи и отлично изградената авторова вселена, и тази първа книга от поредицата „Евърнес“ се оказва победител. Publihers Weekly
Какво удоволствие — да открием научна фантастика, основана на реални научни концепции […] В своя дебют за тийнейджъри Макдоналд изгражда един свят, който е различен точно колкото трябва, за да очарова читателите и да ги накара да повярват […] Блестящото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза карат книгата да се откроява. Kirkus
Изобретателна, интелигентно измислена […] първокласна приключенска история. Тази книга е не само отличен фантастичен янг адълт по отношение на привлекателните герои и стилистиката в нея, но чисто и просто е добра фантастика по начин, който почти изобретява наново и вероятно ще пристрасти читателите към идеята за паралелните вселени. Забавно. Locus
Беше неизбежно, помисли си Еверет. Скелето беше асансьорът за всеки беглец през покриви. Простичката платформа за издигане на строителни материали — пътят ти за измъкване.
— Как се досети? — попита той.
— Ветровиците винаги гледат нагоре. Сухоземните — никога. Това е тайната ни.
Лебедката започна да скърца шумно. Платформата се разтърси. Сен се затича, но асансьорната платформа вече беше извън обсега ѝ, когато най-после достигна до скелето. Тя погледна надолу и видя Идлър. Той ѝ намигна и докосна с два пръста перчема си.
— „ТВ тропи“? — обади се Еверет, но незабавно се почувства жалък и злобен. Не се подигравай и не критикувай. Мисли. Винаги има изход. Винаги. Шарлът Вилие и нейните шарпи достигнаха основата на строителното скеле.
— Проявете доброто възпитание да слезете — заповяда тя. — Няма да рискувам счупено токче, за да дойда аз.
— Как се е сетила да ни потърси в Града на ветровиците? — прошепна Сен.
— Видя теб, не помниш ли? — отвърна Еверет. — Тайрон Тауър. Куртката, клина, ботите и телефона ми. Не е нужно да е гений, за да събере две и две.
— Ще слезете ли най-после, мистър Синг? — повика отново Шарлът Вилие.
— Съжалявам, Еверет — прошепна Сен.
И тогава Еверет чу шума. Чу го в точния момент, когато се превърна от безредица в ред; идваше откъм десетки, стотици ветровици, които изоставяха бизнеса си и излизаха на улицата, а краката им влизаха в ритъм. Народ. Маршируваше. Звукът отекваше в стените на виадуктите, търкаляше се по кейовете и каменните басейни за баржите на „Далстън Уорф“. Това беше Хакни. Това бе Градът на ветровиците. Тук свършваха столицата и законът на митническите служби. Тук хората живееха по силата на своя закон и своята справедливост, по-строги и по-непосредствени от законите на полицията, съдилищата и акцизните служби, но не по-малко ефикасни и не по-малко справедливи. Споразумението бе постигнато още преди поколения, когато въздушните превозвачи бяха построили порта в покрайнините на благовъзпитания Лондон, сред грубияните, неграмотните и престъпниците, между двете системи за въздаване на справедливост. Споразумението бе скрепено с ръкостискане, джентълменски договор, но се спазваше строго и успешно през изминалия век, през който въздушните кораби пристигаха над големия базар в Хакни. Ридли Роуд Маркет беше буферната зона, където лондончани и ветровици се смесваха и общуваха, като съблюдаваха законите и обичаите си. И от двете страни границата бе изострена като счупено стъкло. Шарлът Вилие и нейната метрополиция бяха нарушили неписания закон и Хакни се надигаше за отбрана.
Тълпата зави в Канал Плейс. За момент дори ледената Шарлът Вилие изглеждаше стресната. Хората прииждаха в плътна колона, дълбока десет, двайсет човека; в ръцете им имаше тръби, бутилки, павета, крака от столове и маси от битката пред „Рицарят на ветровете“. Онзи бой не беше приключил както се полага. Не беше разрешен, не и по начина, по който беше обичаят в Хакни. Енергията му все още висеше като пушек над улиците. Полепваше по юмруците на тълпата. Водеше ги ’Лучайния Ед, нисък, набит като териер мъж — профсъюзен представител, кръчмарски адвокат (въпреки че кръчмата му беше станала на трески при боксовия мач Бромли — Евърнес), размирник, човек, който трябваше да бъде в центъра на всичко. Той беше най-близкото нещо до политик, с което разполагаше Хакни Грейт Порт. Имаше проблеми с овладяването на гнева и подчинените си.
— Спрете! — изкомандва Шарлът Вилие. Тълпата се закова на място. Ченето на ’Лучайния Ед падна, толкова заповеден бе гласът ѝ.
— Ти не ни командваш, полони — извика ’Лучайния Ед. — Намираш се в Хакни. — Тълпата замърмори в знак на съгласие.
— Тишина! — нареди Шарлът Вилие. И тишината настъпи по силата на все същия абсолютен авторитет в тона ѝ. Тя пристъпи напред и застана срещу ’Лучайния Ед. — Това е работа от компетенцията на Множеството. Не се месете.
— Не ме интересува, ако ще да е работа на Всемогъщия. Нямаш право да идваш току-така с твоите шарпи, сякаш мястото ти принадлежи. Нямаш юрисдикцията.
— Силно ви препоръчвам да не ни пречите при провеждането на операцията — каза Шарлът Вилие.
Но единствената дума, чута от хората, беше „операция“, при което през тълпата премина вълна от надигащи се гласове. Във въздуха се забиха юмруци, размахаха се павета и тояги по посока на Шарлът Вилие. В краката ѝ се разби бутилка. Тя не трепна. Докато мигнат, в сивата ѝ ръкавица се бе появил пистолет. Не беше елегантното, декоративно оръжие, което беше извадила срещу Еверет в опит да му попречи да използва Портала на Хайзенберг. Този пистолет беше малък, черен и чуждоземен.