Камъните падат, всички умират [bg]

— Глупаво? — възразих възмутен. — Тя е мъртва.

Уилоу се усмихна сковано.

— За нещастие смъртта не прави глупаците по-малко глупави.

Цялото ми тяло се напрегна, а дланта ми се стегна около врата. Това беше най-грубото нещо, което бях чувал някога.

— Предполагам — изрекох внимателно. — Просто… искам да кажа, не се ли чувстваш, знам ли, виновна?

— Смъртта й не е мое дело, а на Скалата.

— Така е, но пак е заради теб — настоявах.

— Всъщност си прав — призна тя. — И повярвай, ако можех да избера друг вместо Хедър, щях да го направя. Ценя семейството си повече от всичко, Аспън. Знаеш това.

Кимнах. Наистина го знаех. Но тя изглеждаше твърде спокойна за човек, който току-що е разбрал, че нейната стотици пъти правнучка щеше да е още жива, ако не беше тя.

— Виждаш ми се разстроен — каза Уилоу.

Изсумтях. Разстроен. Да.

Тогава тя каза:

— Какво правиш?

— Моля?

— Масажираш врата си — поясни тя и изимитира движението ми. — Знаеш ли колко пъти забелязах да правиш същото, откакто пристигна?

Спрях и се замислих.

— Не знам. Предполагам, че много.

В интерес на истината, сега до голяма степен се дължеше на навик. Но причината за появата на този навик…

— Стара травма — казах. — Претърпях автомобилна катастрофа, когато бях… десетгодишен? Единайсет? Бях малък. Но камшичният удар беше ужасен.

— Бедничкият — каза тихо тя.

Свих рамене.

— Не е чак толкова зле. Обажда се от време на време, но не е страшно.

— Десет или единайсетгодишен — повтори тя и потупа горната си устна с пръст. — Защо баща ти не те излекува?

— О, направи го — отговорих. — Болеше като… хм… в началото болеше много. Но той премахна болката и се излекувах.

Тя присви очи, замисли се.

— Но така и не оздравя напълно, нали. Премахнал е симптомите на травмата ти, но не и самата травма. Оставил те е с врат, който, цитирам, „се обажда от време на време“.

Размърдах се неспокойно. Никога не се бях замислял особено по този въпрос.

— Е, да. Но…

— Няма но. Ела с мен — тя се обърна и се отправи в противоположна посока на алеята, право към гората.

— Къде отиваме? — попитах аз, докато подтичвах, за да наваксам бързата й крачка.

— При Майското дърво.

Вървяхме през гората, Уилоу внимателно заобикаляше камъни и коренища, а аз чинно я следвах по петите, докато стигнахме полето. На мига изпитах усещане за… не точно дежавю. Нищо конкретно. Просто напомняне за обикаляне в кръг. За спиране винаги на едно и също място.

Не ми беше добре.

— Е? Идваш ли?

Гласът на Уилоу ме накара да подскоча и осъзнах, че съм спрял в самото начало на полето, докато Уилоу вече беше почти при дървото. Затичах се да я догоня.

Стояхме на същото място, на което бях стоял с Лия съвсем скоро. Със съсредоточено внимание Уилоу огледа купчината вещи, струпани около ствола на дървото. Накрая след дълга пауза тя най-сетне каза: