Камъните падат, всички умират [bg]

Кимнах. Разбирах го дори по-добре от нея. Бях видял лицето на Уилоу в мига, в който беше решила да скочи. Все още го виждах.

Продължавах да я виждам и как пада.

— Трябва да вървя — казах. — Влакът ми тръгва съвсем скоро.

Леля Холи се насили да се усмихне.

— Ще се грижиш за себе си, нали? И ми прати съобщение щом стигнеш, за да знаем, че си добре.

Ние. Леля ми и татко. Чудех се колко ли време ще остане при него. Или можеше дори да се нанесе там. Имахме допълнителна стая, а и не си представях да й се прииска да се върне в Три Пийкс скоро.

А можеше да заживее и в моята стая.

Не беше час пик, така че нямаше опашки за автоматите за билети. Минах през ескалатора с куфара си, а оттам се качих във влака, който чакаше на перона.

Не се обадих да предупредя.

Пътят от железопътната гара до къщата беше кратък и съвсем скоро вдигнах куфара си, за да изкача трите стъпала към верандата. Позвъних на звънеца. Не можех да преценя дали в къщата има някой, тъй като вратата на гаража беше затворена, а завесите на прозорците спуснати…

Вратата се отвори. В сумрака на преддверието зърнах лице, което не бях виждал близо шест месеца. Опитах се да се усмихна. Не се получи.

— Аспън — прошепна тя.

— Здравей, мамо — поколебах се само секунда, а после попитах. — Може ли да вляза?