Загадката на Марголия [bg]

— Иска ми се да знаеше къде се намира.

— И на мен.

— Ще я разпознаеш ли, ако я видиш?

— Не. Нямам данни за нея. — Очите му станаха тъжни. — Защо мислиш, че е в системата?

Опитах се да му обясня, но той стана нетърпелив.

— Няма значение. Това не е тя.

Помълча, после попита:

— Марголия? И вие ли наричате така нашия свят?

— Да.

— Той е бил велик човек. Чели ли сте нещо от него?

— Не. Всъщност не.

— Философ от двайсет и пети век. И министър-председател на Великобритания.

— И на какво се възхищавахте толкова у него?

— Той измерва всичко с разума. Никакви заплетени абстракции. Никакви свещени текстове. Не приемай нищо заради авторитета. Както са казвали в по-ранна епоха — покажи ми доказателството.

— Звучи смислено.

„Никога не губи реалността от поглед. Човешкият живот е кратък и в дългосрочен план — непоследователен — пише той. — На единия ден сме деца, а на следващия се прощаваме със света. Затова в краткия промеждутък, който ти е отреден, живей разумно, бъди състрадателен и когато часът ти удари, приеми го без истерии. Никога не забравяй, че твоята шепа часове е върховен подарък. Използвай ги мъдро, не ги разпилявай и помни, че животът ти не е даденост. И най-вече — живей свободно. Свободен от социални и политически построения. Ако има такова нещо като душа, това със сигурност са нейните компоненти“.

— Щеше ли Марголис да тръгне с вас?

— Говорих с неговия аватар. Това беше първият въпрос, който зададох.

— Какво отговори?

— Каза „не“.

— Обясни ли защо?

Усмивката му стана по-широка.

— Нарече плана грандиозен.

Моментът се разтегли в едно от онези мълчания, в които се чува жуженето на електрониката. Накрая го попитах дали е тръгнал сам към новия свят или е взел и семейството си.

— Тръгнахме с жена ми Саманта и двете ни момчета — Хари-младши и Томас. Томи.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години. — Очите му пламнаха. — Дори не знам как са изглеждали.

— Няма ли снимки?

— Не. Който е направил реконструкцията на личността ми, или не е имал изображение, или не го е сметнал за важно.

— Съжалявам — казах.

Алекс непрекъснато ми напомня, че аватарите нямат повече чувства, отколкото стола, в който седя, че всичко е илюзия, просто програмиране.