Загадката на Марголия [bg]

Светът беше обвит в бели облаци. Океаните покриваха повече от половината кълбо, а континентите бяха зелени.

— Наклон на оста десет градуса — обяви Бел. — И няма луна.

— Сигурно, при четирийсет милиона километра от слънцето — отбеляза Алекс.

— Когато наближи перихелия, планетата се ускорява. Ще се движи доста бързо в периода на максимално облъчване — обясни Бел.

— Прилеп от ада — подхвърли Алекс.

— О, да. Определено, Когато е най-далече, се движи много по-бавно. През повечето време на този свят цари дълбока зима.

— Но няма ли океаните да пресъхнат при подобна орбита? — попита Алекс.

— Нямам необходимите данни — отвърна Бел. — Мога да ви кажа обаче, че тяхното присъствие предлага известна защита срещу жегите през лятото.

— И защо? — попитах.

— Когато светът мине близо до слънцето, е налице значително изпаряване. Морското равнище спада с до трийсет метра, парата изпълва небето с това, което наблюдавате сега: оптически непропускливи буреносни облаци, които спират голяма част от лъчението.

Сензорите успяха да пробият плътната атмосфера и ние получихме снимки — речни долини, огромни клисури, покрити със сняг планини.

— Подозирам, че океаните губят вода — обадих се аз. — Още няколко милиона години и ще изчезнат.

— Изглежда има големи форми на живот във водата — съобщи Бел.

— Не замръзват ли? — попита Алекс. — Колко е дълга годината тук?

— Приблизително двайсет и един и половина стандартни месеца. През девет от тях температурите са поносими. Дори приятни. През най-студените шест месеца океаните замръзват, но не мога да определя до каква дълбочина. Вероятно до сто метра. Това сигурно ги изолира и препятства значителната загуба на топлина.

— И дава възможност на морето да оцелее.

— Да.

— Можеш ли да кажеш какъв вид живот има там?

— Не. Различавам движение, но още нямам детайли.

Не открихме следи от селища. Никакъв знак, че някой някога е стъпвал на този свят. Земята беше покрита с гъста растителност. Приличаше на джунгла. Не видяхме големи сухоземни животни. Всъщност не видяхме никакви сухоземни животни.

Спуснахме се на ниска орбита и Алекс се вгледа в света. От тази височина той изглеждаше приятен и топъл, идилично място, идеално за заселване.

Тук-там имаше пустинни земи, но навсякъде другаде виждахме само джунгла.

— Не разбирам — казах. — Това нещо редовно се приближава на един хвърлей от слънцето. Как оцелява растителността? Защо не е пустиня? Защо не е просто обгорена скала?

— Периодичната близост до слънцето осигурява топъл и влажен климат. Идеален за джунгла. И, както казах, облаците играят ролята на сравнително ефективен топлинен щит — отвърна Бел.

Алекс мислеше за друго.

— Бел, виждаш ли някакви следи от конструкции? Сгради? Пътища? Може би пристанищно приспособление?

— Не. Ще ми трябва време да сканирам цялата планета.