Рестарт [bg]

Най-сетне, когато е свършила с всички побутвания и намествания и вече не й е останало какво да прави, аз тихо я питам:

— Искаш ли да поговорим за това?

Поглежда ме сякаш изненадана, че съм в същата стая с нея.

— За кое?

— Искаш ли да говорим за тази вечер? За това, което се случи?

— He.

— Защото се държа… — спирам. На път съм да кажа „странно“, но в последния момент решавам, че тази дума може да провокира нежелана реакция. Затова завършвам: — … сякаш беше тъжна.

Поглежда ме. Погледът й е предпазлив, клепачите тежки. Лицето й е повече от тъжно. То е… обезверено.

— Мислила си за… него — казвам аз. Не смея да използвам името на Коул в нейно присъствие. Това не сме го обсъждали, нито сме се споразумявали в явна форма — просто един ден осъзнах, че не съм го произнасял от дълго време, нито пък тя го беше произнасяла, а след това с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да го изрека.

— Да — потвърждава тя. — Когато заговориха за техните деца, аз… — и поклаща глава. Е, няма значение.

Отивам при нея и я прегръщам, обхващам я с ръце, все едно че искам да я защитя. Обичам тази жена с всичките й недостатъци, въпреки гадния начин, по който се държи с мен. Все пак ми е останала вярна, въпреки всичко… всичко, което съм й сторил, всичко, което съм унищожил, всичко, което съм й отнел. Толкова много грешки, които бих искал да мога да изкупя.

Стои неподвижно, вдървена в ръцете ми.

Обичам те прошепвам аз. — Съжалявам, че те завлякох на тази вечеря. Знам, че не ти се идваше.

Мълчание.

— И съжалявам, че те домъкнах във Флорида.

Продължава да не ми отговаря.

Ела горе казвам аз и нежно повдигам брадичката й, така че да ме погледне в очите. Нека опитаме да… не сме го правили от толкова дълго.

Гледа ме. В изражението й няма любов, в това поне съм напълно сигурен. Няма и нищо съпружеско. Но аз познавам това изражение, виждал съм го преди. Виждал съм го по лицата на мъжете, в чиято компания прекарах онази дълга нощ в общинския затвор. Това е потиснатият стъклен поглед на затворник, изражение на безсилие, което казва: „Прави с мен каквото искаш“.

— Толкова съм уморена, Джими — тихо и без особена надежда прошепва тя.

— Ела — все така нежно казвам аз, но гласът ми е малко по-твърд. — Да се качим горе. — И я дърпам за ръката.

Тя се оставя да я поведа нагоре по стълбата, към тъмната ни спалня. Не мисля за затваряне на вратата на спалнята, нито за пускане на щорите. През прозореца и клоните на дъба виждам къщата на съседа ни на отсрещната страна на улицата. Таванската стая на велосираптора свети. Какво ли прави този човек в сряда през нощта на тавана си?

— Ела — повтарям пак и придърпвам Либи към мен. Събличам тениската й през главата и я пускам на пода. Разкопчавам сутиена й и слагам ръце върху гърдите й. Целувам я по шията и вдъхвам потта й.

Тя продължава да стои вдървено като пациент в кабинета на доктора под светлината на флуоресцентната лампа.

— Какво има? — питам я аз.