![Рестарт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/5/9/restart-bg-download.jpg)
Рестарт [bg]
- Автор: Кляйн Мэтью
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553911
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рестарт [bg]». Краткое содержание книги:
И все пак… Не бих имал нищо против да изляза от вкъщи.
Пит уточнява:
— Направил съм резервация в „Алигаторската хижа“. С жените сме, нали?
— О… не знам — сепвам се аз. — По-добре да проверя как се чувства Либи. — Поглеждам към жена си. Съзнателно не покривам микрофона, за да може Пит да чуе ясно какво ще каже тя. — Искаш ли да дойдеш на вечеря с моя адвокат Пит Бланд и съпругата му? — нарочно я питам аз на висок глас.
Лицето й ясно ми показва, че на света няма нищо друго, което би желала по-малко. Но тя винаги е била добра корпоративна съпруга, готова на саможертва в името на екипа. Така че изпълва гласа си с ведрост и казва звънливо:
— Това звучи прекрасно! — Ефектът малко се разваля, защото едновременно с това прави пантомима с бъркане с пръст в гърлото си и имитира гадене.
Казвам в телефона:
— Либи ще се радва. Ще дойдем.
„Алигаторската хижа“ е в стил Югозападна Флорида.
Знам това, но не защото съм роден в Югозападна Флорида, нито защото вече съм прекарал тук повече от три седмици. Знам го, защото надписът пред заведението казва: „Алигаторската хижа — в традицията на Югозападна Флорида“. Нашата страна е единствената в света, където историята ни се твори чрез рисуването на билбордове.
„Алигаторската хижа“ е от другата страна на реката — селяндурската страна, в Норт Форт Майърс, което е възможно най-източното място, където можеш да стигнеш, преди да започнеш да се чувстваш щастлив, че не си чернокож. Потегляш по 1-75 в посока Бейшор, после следваш указанията до настлан с чакъл път, продължаваш да следваш други знаци, все по-малки и по-малки, сякаш в отделите за поддържане на пътищата към околията са назначени само миниатюристи. Накрая паркираш до една река в края на дълга застлана с чакъл алея за коли. И тук някъде намираш „Алигаторската хижа“. Ресторантът представлява притисната към земята дървена кутия, част от която е надвиснала по непонятен начин над реката, сгушена под навес от живи дъбови дървета, обрасли с испански мъх.
Либи и аз паркираме джипа. Паркингът е на около петдесет метра от ресторанта. Минаваме покрай малко езерце, заградено с преплетена на квадратчета телена мрежа. Няколко посетители гледат през оградата.
Проследявам погледите им. Езерото е плитко и кално. В средата му има бетонен остров, четири на четири метра, на който са изпълзели пет алигатора и топлят коремите си на бетона. Алигаторите лениво разглеждат двама ни с Либи. Надпис наблизо ни информира: „Нахрани алигаторите — Предлага се месо — $5“.
До надписа, върху голям хладилен сандък, е седнала тийнейджърка, която ни наблюдава със същия жив интерес като алигаторите.
— Искаш ли да нахраниш алигаторите? — питам аз Либи.
— Не.
— Предлагат месо — опитвам се да я изкуша.
— Месо от какво? — интересува се тя.
— Не съм сигурен. — Обръщам се към девойката. — От какво е месото?
— Крава — отговаря ми тя и тъпо продължава да си дъвче дъвката.
Подавам й пет долара. Тя вдига капака на сандъка и ми връчва загърнат във вестник пакет.
— И внимавайте за пръстите си.
Заставаме до самата ограда, непосредствено до семейство от четирима — майка, баща и две деца — всеки от които по-дебел от предишния, малки селяндурски превъплъщения на матрьошки. Децата бъркат с пръсти през оградата и пускат на земята топчета сурово говеждо. Но алигаторите стоят като вкаменени, отпуснати на бетонния си остров на има-няма десетина метра от нас, и гледат месото с незаинтересуваността на влечуги. Или вече са преситени от десетки килограми хамбургери, или повече ги интересуват двете дебели деца свинчета, намиращи се засега извън техния достъп.
— Нещо не са много активни — споделям аз с бащата.
— Не са, но щом се задвижат, те го правят наистина бързо. Това са най-злобните същества на земята.
— Така ли? — учудвам се a s и се обръщам към Либи: — Да започваме, мила… Разгръщам вестника и й подавам топка сурово месо.
Тя го поглежда с отвращение:
— Ще хванеш салмонела.
— Няма да го ям. То е за алигаторите.
— Надявам се да си измиеш ръцете след това — казва тя.
— Щом не го правя след голяма нужда — обяснявам аз, — мислиш ли, че ще го направя, след като съм хранил алигатори.