Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
Какво имах да върша? Просто да се кача на един от космическите кораби, да намеря комуникационната кабина, после да определя координатите на тази планета. Лесно е да се каже: малко трудно е да се изпълни.
Първата част беше съвсем лесна — да се открият космическите кораби. Рано вечерта бях видял осветените им корпуси да се издигат над палатките. Веселбата вътре продължаваше, така че времето бе подходящо да пресека лагера. Докато наоколо още се клатушкаха много пияни. Очистих малко прах от ревера на куртката, оправих медалите на гърдите си. Добра колекция. Повдигнах най-крещящия и извих врат да прочета надписа. „НАГРАДА НА СЛАВНОТО ПОДЕЛЕНИЕ — ШЕСТ СЕДМИЦИ БЕЗ ВЕНЕРИЧЕСКА БОЛЕСТ“. Страхотно. Предположих, че останалите са дадени за също толкова доблестни воински дела. Време бе за тръгване.
Изглежда събитията в алкохолната лудница бяха започнали да намаляват заради нощта. На бара беше спусната решетка. Ординарци товареха мъртвопияни на носилки, други все още на крака се препъваха към изхода. Двама посивели полковници се крепяха един друг, вдигаха крака и стояха на едно място. Отидох при тях, те се подпряха на мен и двойката стана тройка.
— Аз съм в същата посока, господа. Мога ли да ви правя компания?
— Разбира се, добро приятелче… приятелче — отговори единият от тях в лицето ми. Алкохолното съдържание в кръвта ми мигновено нарасна и аз изхълцах.
Излязохме, взаимно подпирайки се, минахме между линейките, които прибираха офицерите-алкохолици, и се заклатушкахме в нощта. По посока на космическите кораби. Нямах ни най-малка представа къде се намира щабът на базата… нито пък ме интересуваше. Както не се интересуваше и моята просмукана с алкохол компания. Цялото им внимание и малкото останало им съзнание бяха съсредоточени в преместване на краката един подир друг.
На ъгъла пред нас се появи отделение военна полиция, видя блясъка от сребърните петлета на раменете на моята компания. После направиха най-добрия кръгом, който съм виждал, и се върнаха назад.
Моите пияни ставаха все по-тежки, движеха се все по-бавно. Вървяхме покрай подредените в права линия палатки към силно осветената сграда в края на улицата. Беше голяма и солидна, несъмнено част от парковите постройки, открадната от местните жители. Дори през този час на нощта, всъщност сутринта, на входа й стояха двама въоръжени часови. Камъните покрай пътеката белосани, един много натруфен надпис над вратата гласеше: „ЩАБ — КОМАНДВАЩ ГЕНЕРАЛ ЗЕНЪР“.
Това място определено не беше за мен. Отведох пияните на тревата до надписа „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ! СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!“ и ги пуснах. Те моментално паднаха и захъркаха.
— Ей, вие, часови — извиках аз. — Един от вас да извика дежурния офицер. Тези полковници са болни. Мисля, че е хранително отравяне.
Погледнах ги с най-строгия си поглед и нито един мускул не трепна на лицата им.
— Слушам, сър! — извика сержантът. — Веднага ще доведа двама дежурни офицери.
Той се обърна и бързо се отдалечи, същото направих и аз. Към овъглените останки на спортното игрище, на което стояха трите космически кораба. Всичките с блестящи оръдия, докарани тук да впечатлят местните, предположих. Или да отблъснат въоръжени атаки, каквито нямаше. Колко потиснати трябва да са всички военни, че не могат да натиснат блестящите спусъци и да стрелят по населението. Те бяха обявили война… и никой не дойде да се бие с тях. Ужасно разочароващо.
Клатушках се, за да личи, че съм офицер. Към спуснатата стълба, която водеше от земята към вътрешността на най-близкия космически кораб. Аз бях офицер от космически кораб, просто се връщах на кораба си. Или поне така си мислех, докато не видях един часови на най-долното стъпало.
— Спри и покажи пропуск!
— Махай се, идиот… — промърморих аз. Редник, най-ниският от всички ниски чинове.
— Моля, майоре, сър, ваше величество. Не можете да влизате, без да си покажете пропуска.
— Махай се, идиот! — Остроумно, остроумно. — Нямам нужда от пропуск за собствения си кораб.
Минах покрай него и се изкачих по стълбата. Умът ми беше бистър. Крачка по крачка към отворения люк, И към едрия намръщен старши сержант, който стоеше там и препречваше входа.
— Това не е вашият кораб, майоре. Познавам екипажа на този кораб. Вие сте на друг кораб.
Отворих уста да споря, заповядвам, крещя. После видях синьото дуло, светещите зачервени очи, пътя на косата, който се сливаше с веждите. Дори космите, които излизаха от счупения му нос, приличаха на стоманени жици.
— Не е моят кораб?
— Не е вашият кораб.
— По дяволите, не е моят кораб… — Вдигнах лек шум, обърнах се и заслизах обратно надолу и далеч в нощта. Нямаше начин да мина покрай старши сержанта. Тръгнах обратно към сградата на щаба и докато вървях към редиците палатки, измислих нов план.