Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
— Колко време няма да ви има?
— Не зная. Но ще бъде колкото е възможно по-малко… това мога да ви гарантирам.
Нямаше какво повече да се каже, нито какво повече да се направи. Сложих кепето на главата си и се обърнах към вратата.
— Късмет — пожела ми Мортън.
— Благодаря. — Щеше да ми трябва.
Докато вървях, назад по безлюдните улици към района Вайлант, се борех с депресията, съпровождаща униформата, която носех. Не можех да удавя мъката си с пиене, тъй като тук парите бяха без стойност, а бях върнал рабч диска на Стърнър. Скоро вървях между недостъпни за мен, ярко осветени места за удоволствие, притисках нос до прозорците като другите униформени фигури, скитащи по улиците. Някои си отиваха! Макар че беше още съвсем рано, много от тях вече се връщаха към Фийлдън Фийлд, където бе построен лагера. Влях се в това брауново движение на отчаянието.
Силна светлина осветяваше бодливата тел, ограждаща ливадите със зелена трева, където някога добрите граждани на града са си почивали. Тревата вече не беше зелена, покрита с прах и изпълнена със сиви армейски палатки, разпънати за подслон на войниците. Никакъв упадъчен комфорт за войниците-завоеватели; те лесно могат да се деморализират. Офицерите, разбира се, живееха в удобни сглобяеми помещения.
Мобилизирах силата на волята, която притежавах, и се присъединих към умърлушените фигури, движещи се към военните полицаи на портала. Макар моята интелигентност да ми доказваше, че последното нещо, което може да се очаква, беше войник с редовен пропуск да влезе нелегално в лагера, животинското в мен пищеше от тревога.
Разбира се, нищо лошо не се случи. Тъмни малки очички ме погледнаха изпод рунтави вежди, провериха пропуска и махнаха с ръка да се върна в робство. Студена пот бе избила на челото ми, подрънквах в джоба си малкото монети, които отправилият се към свободата войник беше щастлив да ми даде. Бяха колкото да си купя слаба бира във войнишката лавка. Все пак нещо е по-добре от нищо.
Намерих много лесно това потискащо заведение. Просто тръгнах към източника на кънтри и рок музика. Лавката се помещаваше в провиснала палатка, слабо осветена от крушки, специално предназначени да привличат летящите насекоми. Тук, край груби маси от подгизнало от алкохол дърво, седнали на нерендосани талпи, войниците се радваха на удоволствието да пият топла, лоша бира. Поръчах си една халба и се присъединих към тях.
— Има ли място за още един?
— Сядай.
— Много благодаря. Какво е това… чествате предстоящата скапана градска отпуска?
— Тук градската отпуска винаги е скапана.
— Говорите също като цивилните в града.
Това предизвика известен интерес. Добре сложеният говорител сега насочи замъгления си поглед към мен. Разбрах, че всички други на масата също слушаха.
— Имал си пропуск за тази вечер? Ние ще получим утре. Как е там?
— Доста тъжно. Няма да ви сервират. Ако искате да получите пиене, те затварят бара и се разотиват.
— Чухме за това. Тогава какъв е смисълът да излизаме! Никакъв.
— Не е така. Вие трябва да излезете от казармата, да отидете далеч, да ядете хубава храна, да пиете. И да целувате момичета.
Чудо на чудесата, как привлякох сега вниманието им! Ако очните им ябълки бяха дула на пистолети, за миг щях да престана да съществувам. На масата настъпи мъртвешка тишина, всички глави се обърнаха към мен.
— Какво каза? — попита тихо един глас.
— Чухте ме. Отивате там, където са ресторантите и бавно се разхождате. Ако някой ви попита: „Обичате ли чист въздух?“, просто казвате: „Да, обичам“. И тръгвате с него. Те ще ви дадат цивилни дрехи, билет за извънградско пътуване… и ще ви изпратят в другия край на страната, където военната полиция никога няма да ви намери.
— Будалкаш ли ни?
— Не ви будалкам. А и какво ще загубите, ако опитате? Каквото и да стане… ще бъде по-добро от армията.
По това нямаше спор. Само мускулестият мъж с недоверчив ум намери, според него, слабо място.
— Ако всичко това, което казваш, е вярно, а не фантазия… тогава ти какво търсиш тук?
— Хубав въпрос — казах аз, станах и показах пропуска си. — Върнах се да взема връзка писма от майка ми. Пропускът ми важи до полунощ. Ще се видим в рая… ако решите да отидете там.
Напуснах ги и се преместих при следващата група войници, които играеха на зарове в ъгъла на нужника. Захлупих с длан един зар и спечелих няколко мизи, което привлече тяхното внимание. Казах им каквото имах за казване и напуснах.