Шогун

— Трябва да го стигнем, Ябу-сан. Хай. Единственият начин е оттук. През скалата. Аз ще го донеса, аз — Анджин-сан!

И отново понечи да тръгне напред, уж, че ще започне да се спуска по скалата, и те отново го спряха, а той се възпротиви, престорено обезпокоен:

— Трябва да стигнем до Родригу-сан! Ето на, стъмва се, няма много време.

— Ийе, Анджин-сан — отсече Ябу. Блакторн го изгледа от горе на долу.

— Щом не ме пускаш, прати някой от твоите хора. Или иди ти! Ти!

Вятърът беснееше около тях, удряше се с писък в скалата. Ябу погледна надолу, преценявайки възможностите за изкачване и настъпващата тъмнина, и Блакторн разбра, че се е хванал на въдицата. Пипнах ли те натясно, копеле такова, твоята суета те набута в капана. Ако тръгнеш надолу, няма да ти се размине лесно. Но моля те, не се убивай, само си строши краката или поне глезените. А след това се удави.

Един от самураите започна да се спуска, но Ябу го спря.

— Върни се на кораба и веднага донеси въжета — заповяда той. Човекът хукна обратно към галерата.

Ябу ритна настрани сандалите си, свали мечовете и ги прибра на безопасно място, на завет.

— Дръж ги под око, също и варварина — нареди той на Такаташи. — Ако нещо им се случи — на мечовете или на варварина — ще те накарам да седнеш на твоя собствен меч!

— Моля ви, Ябу-сан, разрешете ми аз да сляза долу — замоли се самураят — Ако нещо ви се случи, аз…

— Искаш да кажеш, че ти можеш, а аз няма да мога, така ли?

— Не, господарю, разбира се, че не.

— А така!

— Моля ви тогава, изчакайте да донесат въжетата. Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо.

Такаташи беше нисък, набит, с гъста брада.

Защо пък да не изчакам въжетата — запита се Ябу. Би било разумно. Но не и умно. Той вдигна очи към варварина и кимна. Знаеше, че бе предизвикан от него. Очакваше го. И се надяваше да стане така. Нали затуй изявих желание да участвувам в този поход, Анджин-сан, каза си той и се развесели. Ти наистина не си никак сложен. Оми беше прав.

Ябу свали прогизналото си кимоно и остана само по набедрена превръзка, отиде до ръба на скалата и го опипа с върха на памучните си таби — чорапи-обувки с отделен голям пръст. По-добре да остана с тях, реши той. Тялото и волята му бяха закалявани цял живот от задължителното за всеки самурай обучение и превъзмогваха студа, който го пронизваше. Благодарение на таби ще стъпваш по-добре, по-стабилно — поне за известно време. Ще трябва да мобилизираш всичките си сили и умение, за да стигнеш долу жив. Заслужава ли си?

По време на бурята и рязкото завиване към брега той излезе на палубата и незабелязан от Блакторн, седна зад едно от веслата. С удоволствие би дал от силите си, редом с гребците, защото ненавиждаше миазмата там долу и прилошаването, от което си патеше. Реши, че е по-добре да умре на чист въздух, отколкото да се задушава долу.

И докато гребеше заедно с другите на нечовешкия студ, наблюдаваше лоцманите. Стана му пределно ясно, че в открито море корабът и всичко живо на него са изцяло във властта на тези двама мъже. Те бяха в стихията си — яздеха подскачащата палуба със същата безгрижна лекота, с която той яздеше галопиращ кон. Нито един японец не би могъл да се сравни с тях на кораб в открито море. Нито по умение, нито по безстрашие, нито по знания. И постепенно това негово откритие роди една величествена идея: съвременни варварски кораби, екипирани със самураи, управлявани от самураи. Неговите самураи.