Шогун

Блакторн зъзнеше, а Ябу и останалите японци, затъкнали безгрижно леките си кимона високо в поясите, сякаш не забелязваха нито влагата, нито студа. Сигурно Родригес беше прав, помисли си той и страхът му се възроди. Японците не са като нас. Не усещат нито студ, нито глад, нито лишения, нито болка, както ние ги усещаме. Те са повече като животните, нервите им са притъпени в сравнение с нашите.

Скалата се издигаше на около шестдесет метра над главите им. Брегът бе на петнадесет — шестнадесет метра под тях. Отвъд хоризонта и около тях се виждаха само планини — нито къща, нито колиба в целия залив. В това нямаше нищо чудно — обработваема земя тук нямаше, каменистият бряг преминаваше в скали и после в гранитни планини, обрасли с дървета тук — там по най-горните склонове.

Пътеката се спусна и пак се изкачи по скалата — много несигурна, повърхността й непрестанно се ронеше. Блакторн се мъкнеше изнурено зад Ябу, подпиран от силния вятър, загледан в силните мускулести крака на японеца. Подхлъзни се, копеле! Подхлъзни се, разбий се долу в скалите. Дали това ще те накара да изкрещиш? Какво би те накарало?

Той свали поглед от Ябу с усилие на волята си и отново заоглежда брега. Всяка цепнатина, вдлъбнатина и дупка. Вятърът, наситен с морска пяна, го удари в лицето и на очите му излязоха сълзи. Морето се люшкаше напред — назад, издигаше се, спускаше се. Знаеше, че надеждата да открият Родригес бе нищожна: брегът беше осеян с пещери и потайни местенца, които те не биха могли да изследват. Но бе дошъл тук, за да опита. Дължеше това на Родригес. Всички лоцмани се молят отчаяно да умра и бъдат погребани на суша. Всички са виждали прекалено много раздути от солената вода трупове, полуизядени и обезобразени от морските раци.

Заобиколиха носа и с облекчение застанаха на защитената от вятъра страна. Нямаше смисъл да продължават напред. Ако тялото не беше изхвърлено от вятъра тук, значи бе скрито някъде или отнесено далеч, в открито море, надълбоко. На около половин миля от тях, на разпенения бял бряг се гушеше малко рибарско селце. Ябу махна на двама от самураите. Те моментално се поклониха и хукнаха в тази посока. Последен поглед, след което Ябу избърса дъжда от лицето си, погледна нагоре към Блакторн и му направи знак да се връщат. Блакторн кимна и отново тръгнаха, водени от Ябу. Останалите самураи внимателно го следяха и той отново си помисли: ама че глупаци.

И изведнъж, на половината път, видяха Родригес.

Тялото се беше заклещило между две големи скали, над плискащите се вълни, но прибоят все пак частично се разбиваше в него. Едната му ръка бе простряна напред, а другата все още бе вкопчена в счупеното весло, което се люшкаше напред — назад според вълните. Това именно движение бе привлякло вниманието на Блакторн, наклонен напред, за да се противопостави на вятъра, тътрещ уморени крака зад Ябу.