Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
— Там разголената ти същина ще търпи вечните мъки на неговото жестоко презрение, пронизвана от огнения му взор, освен ако се предадеш и ми отстъпиш властта над тази кула.
Тогава Саурон се предал, а Лутиен получила власт над острова и всичко върху него; чак подир туй Хуан го пуснал. Саурон мигом се превърнал във вампир, огромен като черен облак пред луната и ръсейки кръв от разкъсаното си гърло, отлетял над дърветата към Таур-ну-Фуин, където заживял занапред и изпълнил цялата гора с още по-голям ужас.
А Лутиен се изправила на моста и обявила своята власт; разкъсала се магията, що крепяла камък върху камък, та рухнали тежките порти, разцепили се стените и подземните тъмници се отворили към белия свят; множество роби и пленници излезли навън стреснати и изумени, закривайки очите си от бледата лунна светлина, защото дълго били лежали сред непрогледния мрак на Саурон. Ала Берен не излязъл. Тогава Хуан и Лутиен тръгнали да го дирят из острова; и Лутиен го заварила да оплаква мъртвия Фелагунд. Тъй велика била мъката му, че лежал неподвижно и не чул нейните стъпки. Мислейки го за мъртъв, тя обвила ръце около него и потънала в забрава. Но Берен се възвърнал от бездните на отчаянието към белия свят, повдигнал я и двамата се погледнали отново; а иззад мрачните хълмове денят изгрял над главите им.
Погребали Фелагунд върху високия хълм на собствения му остров и тия земи се пречистили; и зеленият гроб на Финрод, син Финарфинов, най-прекрасен от всички елфически принцове, ще остане неосквернен чак додето земята се промени, разруши и потъне под пагубни морски талази. Но Финрод се разхожда заедно с баща си Финарфин под дърветата в Елдамар.
Отново свободни, Берен и Лутиен Тинувиел дълго бродили из горите, за да се насладят на обновената радост; зимата дошла, ала нямала власт над тях, защото цветя разцъфвали по стъпките на Лутиен и птици пеели по заснежените клони. Но верният Хуан се завърнал при своя господар Келегорм; дружбата им обаче била охладняла.
А в Нарготронд започнали размирици. Защото натам се завърнали множество пленници, освободени от подземията на Саурон и тръгнала мълва, която Келегорм не можел да потуши с никакви слова. Елфите горчиво оплаквали гибелта на своя крал Фелагунд и роптаели, че една крехка девойка е дръзнала да извърши онова, на което не се осмелили Феаноровите синове; мнозина обаче усещали, че не страх, а коварни замисли са причинили бездействието на Келегорм и Куруфин. Затуй народът на Нарготронд престанал да признава тяхната власт и всички сърца се обърнали пак към Финарфиновия род; вече се слушала само волята на Ородрет. Но той не пожелал да накаже със смърт двамата братя, както предлагали някои, защото пролятата роднинска кръв щяла да стовари още по-тежко прокобата на Мандос върху всички им. Ала повелил да няма в неговото кралство ни хляб, ни постеля за Келегорм и Куруфин, а сетне се заклел, че занапред не ще има дружба межди Нарготронд и синовете Феанорови.
— Тъй да бъде — рекъл Келегорм и в очите му припламнали заканителни искри; но Куруфин само се усмихнал.
После двамата яхнали конете си и препуснали като горски пожар да видят дали ще могат да открият своите сродници из източните области. Но никой не пожелал да тръгне с тях, дори и ония, що били от техния род; защото всички усещали, че проклятието е натегнало над двамата братя и злото се носи по дирите им. По онова време Келебримбор, син Куруфинов, се отрекъл от бащините си злодеяния и останал в Нарготронд; Хуан обаче последвал жребеца на своя господар Келегорм.
На север препускали те, защото търсели най-кратките пътища към Химринг, където живеел брат им Маедрос, та искали за по-пряко да минат през Димбар и покрай северните предели на Дориат; и наистина имало надежда да пресекат тази област, ако са бързи, тъй като била близо до границите на Дориат — стигало само да избягват Нан Дунгортеб и далечните заплахи в Планините на Ужаса.
Разказват, че в своите скитания Берен и Лутиен стигнали до Бретилския лес и накрая наближили границите на Дориат. Тогава Берен си спомнил за обещанието; и с болка на сърце решил, когато отведе Лутиен на сигурно място в нейната страна, да тръгне отново на път. Но тя не желаела повече да се разделя с него и рекла: