Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Ала вярно било кучешкото сърце на Хуан и още от първата среща го обзела обич към Лутиен, та скърбял за нейната неволя. Затуй всеки ден идвал в нейната стая; а нощем лежал пред прага, защото усещал, че злото се е вселило в Нарготронд. От самота Лутиен често разговаряла с Хуан и му разказвала за Берен, който дружал с всички зверове и птици, неподвластни на Моргот, а умният пес разбирал всяко изречено слово. Защото умеел да схваща езика на всякоя жива твар; ала му било разрешено само три пъти преди смъртта си да проговори с човешки глас.
Не след дълго Хуан измислил как да помогне на Лутиен; една нощ се прокраднал, донесъл й плаща и проговорил за пръв път, за да я посъветва. После по тайни пътища я извел от Нарготронд и заедно се отправили на север; и като усмирил гордостта си, песът позволил на Лутиен да го яхне вместо жребец, както правели понякога орките със своите вълци. Тъй успели да избягат надалеч, защото Хуан бил бърз и неуморен.
Берен и Фелагунд лежали в дълбоките тъмници на Саурон, а всичките им спътници вече били мъртви; но Саурон възнамерявал да остави Фелагунд последен, защото долавял, че е един от най-могъщите Нолдори и смятал да изтръгне от него тайната. Ала когато върколакът дошъл за Берен, Фелагунд напрегнал всички сили и разкъсал оковите; вкопчил се в отчаяна схватка с чудовището и го убил с голи ръце и зъби; но самият той бил смъртно ранен. Рекъл тогава на Берен:
— Отивам сега на дълъг отдих в чертози извън времето, отвъд моретата и планините на Аман. Не ще се появя скоро отново сред Нолдорите; може и да не се срещнем вече ни в живота, ни в смъртта, защото различни са съдбините на нашите родове. Сбогом!
После издъхнал в мрака под Тол-ин-Гаурхот, чиято величава кула сам бил изградил. Тъй изпълнил своята клетва крал Финрод Фелагунд, най-прекрасен и най-обичан от целия род на Финве; а до него Берен ридаел от скръб и отчаяние.
В този час дошла Лутиен и като се изправила на моста пред Сауроновия остров, запяла песен, що не можели да удържат нито стени, нито камък. Чул я Берен и си помислил, че сънува; защото звездите засияли над него и в короните на дърветата запели славеи. И в отговор предизвикателно запял песента, що сам бил сътворил във възхвала на Седемте звезди от Сърпа на Валарите, закачен от Варда сред северния небосвод като поличба за падението на Моргот. А сетне изгубил сетни сили и рухнал в мрака.
Но Лутиен чула гласа му и отвърнала с още по-могъща песен. Вълците надали вой и целият остров се разтресъл. Саурон бил във високата кула, обгърнат в черни мисли; но се усмихнал като чул нейния глас, понеже разбрал, че това е щерката на Мелиан. Отдавна се била разнесла далеч от Дориат мълва за прелестта на Лутиен и вълшебството на нейните песни; и Саурон замислил да я плени и да я предаде във властта на Моргот, защото тъй щял да заслужи голяма награда.
Затуй пратил на моста един от своите вълци. Но Хуан разкъсал звяра безшумно. Саурон продължил да праща вълци един след друг; и всеки път Хуан прехапвал гърлата им. Тогава Саурон изпратил Драуглуин — страховито създание на древното зло, господар и прародител на всички върколаци в Ангбанд. Огромна била неговата мощ; и битката между Хуан и Драуглуин била дължа и свирепа. Ала накрая Драуглуин избягал обратно в кулата и там издъхнал пред нозете на Саурон; и преди да умре рекъл на своя господар: „Хуан е тук!“ А Саурон, както всички по тия земи, знаел каква съдба е отредена на кучето от Валинор и му хрумнало, че може би сам ще я изпълни. Затова се преобразил в облика на върколак — най-могъщият, който някога се бил раждал на тая земя; и излязъл да се пребори за моста.
Тъй ужасно било неговото идване, че Хуан отскочил настрани. Тогава Саурон се нахвърлил върху Лутиен и тя загубила свяст от злокобната заплаха в неговия взор и скверните изпарения на дъха му. Ала преди туй успяла да хвърли върху очите му крайчето на черния си плащ; и той се препънал, защото за миг го налегнала дрямка. Тогава Хуан се хвърлил напред. Тъй започнала битката между Хуан и Вълка-Саурон; див лай и вълчи вой отекнали надалече из хълмовете, а стражата по стените на Еред Ветрин оттатък долината изтръпнала от ужас, щом ги чула.
Но ни магия, ни заклинания, ни зъб, ни отрова, ни пъклени умения и зверски сили можели да повалят Хуан от Валинор; сграбчил той врага си за гърлото и го притиснал към земята. Тогава Саурон взел да променя облик и се превръщал ту в змия, ту в чудовище, ту в обичайната си форма; ала не можел да се изтръгне от челюстите на Хуан, без да напусне докрай живото тяло. И тъкмо преди гнусният му дух да отлети от своя черен дом, Лутиен се приближила до него и казала, че сега ще бъде лишен от телесни одежди, а треперещият му дух ще отлети обратно при Моргот; и сетне продължила: