Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
После крал Фелагунд излязъл да говори пред народа си, като напомнил за подвизите на Барахир и своята клетва; казал още, че му е писано да помогне в тежък час на Барахировия син и потърсил подкрепа от своите вождове. Тогава Келегорм излязъл от тълпата, изтеглил меча и се провикнал:
— Все едно дали е приятел или враг, демон на Моргот или елф, рожба човешка или каквато и да било друга жива твар от Арда — ни закон, ни обич, ни пъклен съюз, ни магически сили, ни дори цялата мощ на Валарите не ще го спаси от вечната ненавист на Феаноровите синове, ако извоюва или намери Силмарил и го задържи. Защото ние и само ние ще сме истинските владетели на Силмарилите докато свят светува.
Още много слова изрекъл, все тежки като ония, с които някога в Тирион баща му за пръв път разпалил бунтовния огън в сърцата на Нолдорите. А подир него Куруфин с по-тиха, но също тъй твърда реч обрисувал пред елфите видения за война и разруха на Нарготронд. Тъй велика боязън вселил в техните сърца, че подир туй чак до времената на Турин нито един елф от онова кралство не се осмелил да излезе в открита битка; с прокрадване и засади, с магии и отровни стрели погубвали всеки чужденец, забравяйки даже кръвната връзка. Тъй помръкнала онази страна и изчезнала в нея волната доблест на древните елфи.
Мнозина взели да мърморят, че Финарфиновият син не е Валар, та да ги управлява и му обърнали гръб. Но прокобата на Мандос заслепила братята и в сърцата им се зародили черни мисли да пратят Фелагунд на смърт, а след това, ако могат, да завладеят престола в Нарготронд; защото подир него те ставали първородни принцове на Нолдорите.
А Фелагунд, като видял, че е изоставен, свалил от главата си сребърната корона на Нарготронд и я захвърлил с думите:
— Вие може и да пристъпите клетвата си за вярност към мен, ала моята дума на две не става. И все пак, ако сянката на прокобата не е паднала над всички, ще намеря поне неколцина спътници, та да не си тръгна оттук като пропъден просяк.
Десетима били ония, що застанали до него; и най-старшият от тях на име Едрахил се привел, вдигнал короната и помолил да бъде пазена от наместник до завръщането на Фелагунд.
— Защото — рекъл той — ти си оставаш мой крал и крал на този народ, каквото и да се случи.
Тогава Фелагунд дал короната на брат си Ородрет и му заръчал да управлява от негово име; а Келегорм и Куруфин не казали нищо, само се усмихнали и излезли от залата.
В една есенна привечер Фелагунд и Берен потеглили от Нарготронд заедно със своите десет спътници; изкачили се покрай Нарог до Ивринските водопади. Под Сенчестите планини се натъкнали на отряд орки и през нощта ги избили в лагера им, а доспехите и оръжието взели. Чрез своето магическо изкуство Фелагунд преобразил всички и в облика на орки те продължили по северния път, докато навлезли в прохода между Еред Ветрин и платото Таур-ну-Фуин. Ала Саурон ги съзрял от своята кула и го обзело съмнение; защото отрядът се движел бързо и не спрял да докладва за стореното, както било повелено да правят всички слуги на Моргот, минаващи оттам. Затова пратил войска да ги залови и доведе при него.
Тъй се стигнало до прочутия двубой между Саурон и Фелагунд. Защото двамата се сражавали не с оръжия, а с магически песни и могъществото на краля било велико; ала Саурон надделял, както е описано в баладата „Леитиан“: