Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Ами Пасърел?
Лейди Матилда се усмихна.
— Отначало не разбрах какво се е опитвал да напише Ашъм, но после се сетих как бих могла да го използвам. Осъзнах, че Пасърел може да е разбрал нещо от Ашъм. Икономът ни беше умен човек, а времето, прекарано насаме с мислите си в църквата, може много да освежи паметта. — Тя сви рамене. — Останалото знаеш. Мислех, че всичко ще приключи със смъртта на Епълстън. — Тя размаха пръст срещу Корбет. — Но ти промени всичко, ти, лукавият кралски гарван, който подскачаше наоколо, пазен от този разбойник.
— Защо уби Малтоут? — мрачно попита Корбет.
Тя разпери ръце в престорена невинност, но в очите й нямаше разкаяние.
— Бог ми е свидетел, само казах на мастър Мот да не позволява никой да го залови. — Лейди Матилда се изправи и приглади полите на дрехата си. После шумно си пое дъх, без да сваля очи от Корбет. — Е, чу признанието ми, писарю. Едуард няма да ме изправи пред кралския съд. Ще си спомни старите времена — тя се изпъчи — и вярната ми служба на Короната. Най-много да ме изпрати в някой манастир.
— Искам вино — прекъсна я Ранулф. — Сър Хю, чаша кларет?
Корбет беше доволен, че ще го отпрати от стаята.
— Да — отвърна той.
— И една за мен, момче! — презрително се обади лейди Матилда.
Ранулф погледна Корбет, който кимна.
— Не се тревожи — извика лейди Матилда след него, — в него няма да има отрова.
Ранулф излезе и тя отново се надигна.
— Лейди, бих предпочел да седнете.
Тя се подчини.
— Да ти напомня ли, писарю, че кралят ме нарича „своя вярна и най-скъпа братовчедка“, без да споменавам обещанието ти за пощада. Не искам онзи глупак шерифът да ме арестува, а да ме заведеш в Уудсток. Ще се облека в черно и ще падна в краката на краля; ще му припомня за Хенри и неговата Матилда.
Вратата се отвори и Ранулф се върна. Поднесе виното. Корбет едва отпи от своето, а лейди Матилда жадно преполови чашата. Ранулф отново се подпря на вратата. Тя погледна към Корбет.
— Ти ще ме отведеш в Уудсток, Корбет. Обеща ми пощада и знам, че държиш на думата си. Ще повториш обещанието си пред краля. Едуард ще те послуша.
— Ами мастър Мот? — обади се Ранулф.
— Той ще ме придружи като мой прислужник. — Тя дори не си направи труда да погледне към него.
— Бълок е долу, заедно с мастър Мот — обяви Ранулф. — Шерифът иска да поговори с нас, каза, че било спешно.
Корбет погледна към лейди Матилда. Безпокоеше се, мълчанието и мрачното изражение на Ранулф караха косата му да настръхва от страх.
— Вземи го със себе си — каза лейди Матилда.
— Не се тревожи. — Корбет се изправи. — Ранулф не общува с кого да е. Ще вземем ключа и ще те заключим вътре.
Ранулф сякаш се канеше да откаже, но се изправи. Извади ключа от ключалката и отвори вратата. Корбет вече беше излязъл, когато осъзна грешката си. Вратата се тръшна зад него и той чу как изщрака резето.
— Ранулф! — Писарят се хвърли към вратата, но от ударите по металната й обшивка, само го заболя рамото. — Ранулф! — отново извика той. — В името на Бога, заповядвам ти да отвориш!
В стаята изобщо не го чуваха. Лейди Матилда се надигна уплашено. Ранулф я бутна обратно на стола. Тя наблюдаваше как ръката му посяга към ножа.
— Няма да ме убиеш, нали! — прошепна тя. — Аз съм само една старица. При това братовчедка на краля. Няма да извадиш оръжие срещу мен?
— Няма да те промуша — отвърна Ранулф и приклекна до стола й, без да изпуска чашата вино. — Искам да ти кажа, лейди Матилда, че ти не си никаква жена. Ти нямаш душа! Изпълнена си със злоба и омраза.
— Наздраве за теб, Ранулф-ат-Нюгейт. — Тя вдигна чашата и отпи. — Очите й се разшириха от уплаха, когато Ранулф здраво стисна ръката й. Той се изправи, дръпна назад главата й и я накара да пие още.
— Наздраве и от Ранулф-ат-Нюгейт! — изсъска той. — Ти поиска вино, кучко, сега изпий отровата.
Тя се бореше, но Ранулф я държеше здраво.
— Ти уби приятеля ми, злобна кучко! И когато приключа с теб, ще се заема с мастър Мот.
Без да обръща внимание на чукането на вратата и виковете на Корбет, той държеше здраво чашата и очите му блестяха от гняв.
— Никога не вярвай на някого от рода Плантагенет — прошепна той. — Изпий отровата. Върви в ада и кажи на сатаната, че аз, Ранулф-ат-Нюгейт, съм те пратил там!