Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Корбет погледна Ранулф, който беше впил очи в лейди Матилда. Надяваше се, че мастър Мот няма да се върне, макар да знаеше, че дори да стане така, младежът не би могъл да се пребори с Ранулф. Писарят облиза устни.
— Но както при игра на шах, играчът може да направи погрешен ход. Ашъм трябвало да умре веднага и ти си се възползвала от предсмъртното му писание — Пасърел щял да поеме вината. Но после си започнала да размишляваш: Ашъм и икономът са били приятели, може би библиотекарят е споделил с него подозренията си. Затова си се погрижила малкото наследство да стигне до Дейвид-ап-Томас и приятелите му, а останалото било лесно. Те обвинили Пасърел и той побягнал към църквата, но ти си знаела, че кралят изпраща свой писар в Оксфорд и не бива да даваш на иконома възможност да говори с мен. Затова мастър Мот отишъл с кана отровно вино и Пасърел вече не бил опасен. Знам, че е бил мастър Мот, защото когато влязъл през страничния вход на църквата, отшелницата видяла как ударил крака си в стъргалото, но не извикал. Като глухоням, той просто е трябвало да понесе болката.
— Ами Лангтън? — попита лейди Матилда.
— Преди да тръгна за Оксфорд — отвърна Корбет — обесих разбойник на име Бозо. Преди да го осъдя, го попитах защо е убивал. В отговора му имаше някаква странна логика: „Щом убиеш веднъж — отвърна той — е лесно да го направиш втори и трети път.“ Ти, лейди Матилда, ти си Звънарят, отмъстителят за всички обиди през годините. Ти си осъдила на смърт онези преподаватели, които са дръзнали да обмислят промени в колежа, създаден от любимия ти брат. В същото време си щяла да пробудиш съвестта на краля.
Лейди Матилда се усмихна и остави бродерията си.
— Ти говореше за шах, сър Хю. Обичам трудните партии, някой ден трябва да поиграем.
— Сигурен съм, че си се наслаждавала на играта си — отвърна Корбет. — Някога си била кралски шпионин, обичаш да се занимаваш с интриги. Когато си върнала книгата, взета от Ашъм, си се почувствала в безопасност; все пак, си прегледала книжата на брат си и си премахнала всички места, където е говорел за своята „sorror mea, parva passera“. Ти си имала достъп до документите и ръкописите на убитите, до отровите на Чърчли и достатъчно време, за да се подготвяш, да планираш и да се защитиш. Помисляла ли си някога, че смъртта на старите просяци може да бъде свързана със „Спароу Хол“?
Лейди Матилда направи гримаса.
— Не — продължи Корбет, — предполагам, че си била прекалено вглъбена в своите зловещи планове — да накараш да разпуснат преподавателите от „Спароу Хол“, колежът да бъде затворен, само за да бъде възстановен, след като спечелиш благоволението на краля — и повече те е интересувала играта, отколкото резултатът. Смъртта на Лангтън имаше за цел само да засили страха — продължи Корбет. — От името на Звънаря си ми написала писмо преди вечерята и си го дала на Лангтън да го пази. Той беше много покорен и би приел всяко обяснение. Пък и ти си му казала да ми го връчи след като вечерята приключи.
— Нещата можеха да се объркат — каза лейди Матилда.
— В такъв случай щеше да си го поискаш обратно — отвърна Корбет. — Поела си риск, но това ти е било приятно. Така страхът е щял да се усили и може би аз да се уплаша, а Звънарят да изглежда още по-зловещ и всесилен. Слязохме в библиотеката. Прислужниците донесоха чаши бяло вино. Знаела си, че ще отидем в библиотеката след вечеря. Може би дори си дала писмото на Лангтън, когато напуснахме столовата. Аз вървях след Трипъм, а останалите, включително прислужниците ми, бяха пили доста. По време на разговора там, си взела чашата на Лангтън, наляла си отровата и си се погрижила да му е под ръка. Лангтън пи, умря и писмото стигна до получателя си.
— Така ли умря и Копсейл? — рязко се намеси Ранулф. — С отрова ли го приспа завинаги?
Лейди Матилда не си направи труда да покаже, че е чула въпроса му.
— Никога не можем да докажем това — каза Корбет. — Но аз съм убеден, че убийството му е било присъда срещу всеки, който е дръзнал да оспорва и планира промени в „Спароу Хол“.
Корбет се канеше да продължи, когато на вратата се почука. Той кимна на Ранулф да отвори и Трипъм влезе.
— Сър Хю, случило ли се е нещо?
— И да, и не — отвърна Корбет. — Мастър Алфред, бих предпочел да останеш долу. О, и ако мастър Мот се върне, задръж го под някакъв претекст.
Трипъм се канеше да възрази, но Корбет вдигна ръка.
— Няма да се бавя, обещавам ти!
Ранулф заключи вратата зад него. Лейди Матилда се опита да стане, но Корбет се пресегна и я бутна обратно на стола.