Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Утрото беше към края си. Очите на доктор Малоун бяха зачервени от безсъние, а колегата й, който току-що се беше върнал от Женева, нямаше търпение да чуе нещо повече, макар да беше скептично настроен.
— Но най-важното е, че тя влезе във връзка с тях, Оливър. Те са съзнателни! И могат да ни отговарят. Спомняш ли си ония черепи? Тя ми каза за някакви черепи в музея „Пит-Ривърс“. С уреда си открила, че са много по-стари, отколкото е посочено на табелките, и че има Сенки…
— Чакай малко! Опитай се да го систематизираш. Какво искаш да ми кажеш? Че тя е потвърдила онова, което вече знаем, или че ни казва нещо ново?
— И едното, и другото. Не знам. Но да допуснем, че нещо се е случило преди тридесет или четиридесет хиляди години, Очевидно сенчести частици е имало и тогава — имало ги е още от времето на Големия взрив, но въздействието им не се е простирало върху човешките същества. После се е случило нещо, нямам представа какво, и е настъпила еволюция. Спомни си за черепите. Преди това няма Сенки, после изведнъж стават много. Момичето го потвърдя. Което означава, че горе-долу по онова време човешкият мозък е станал идеалният проводник на това въздействие. И внезапно сме станали разумни.
Доктор Пейн вдигна пластмасовата чаша и допи кафето си.
— Защо пък точно тогава? — попита той. — Преди трийсет и пет хиляди години?
— Кой може да каже? Ние не сме палеонтолози. Не знам, Оливър, просто разсъждавам. Не мислиш ли, че е възможно?
— А този полицай… Разкажи ми за него.
Доктор Малоун разтърка очите си.
— Казва се Уолтърс. Бил от Специалния отдел. Мислех, че там се занимават с политика…
— Тероризъм, преврати, шпионаж… И в този дух. Продължавай. Какво искаше? За какво беше дошъл?
— Заради момичето. Спомена, че търсел някакво момче горе-долу на същата възраст. Не каза защо, но го били видели с момичето. Но това не беше всичко, Оливър, той знаеше за изследванията, дори попита…
Телефонът иззвъня. Тя млъкна и сви рамене. Доктор Пейн вдигна слушалката, каза няколко думи и се обърна към нея:
— Имаме гост.
— Кой?
— Не го познавам. Някакъв сър. Слушай, Мери, аз вече съм вън от играта. Ясно ти е, нали?
— Значи са ти предложили работа.
— Да, и ще приема. Вече си го разбрала.
— И слагаме точка…
Той разтвори ръце в безпомощен жест.
— Ако трябва да си говорим честно… Не виждам никакъв смисъл в това, което току-що ми наприказва. Деца от друг свят, изкопаеми Сенки… Пълно безумие. Не мога да се забърквам в такива работи, Мери. Трябва да мисля за кариерата си.
— А черепите, които лично си изследвал? Какво ще кажеш за Сенките около онази статуетка от слонова кост?
Той поклати глава и се извърна. В този миг на вратата се почука и доктор Пейн отвори с видимо облекчение.
— Добър ден — поздрави сър Чарлз. — Доктор Пейн? Доктор Малоун? Името ми е Чарлз Латром. Много мило, че ме приехте, макар да идвам неканен.
— Заповядайте — покани го озадачената доктор Малоун. — Сър Чарлз, нали така? С какво можем да ви бъдем полезни?
— Може би аз съм в състояние да ви бъда полезен — отвърна гостът. — Доколкото разбрах, чакате отговор на молбата си за финансиране?
— Откъде знаете? — учуди се доктор Пейн.
— Бил съм на държавна служба, по-точно занимавах се с научната политика. Все още имам някои връзки в тази област и чух… Мога ли да седна?
— Разбира се, заповядайте — доктор Малоун придърпа един стол и той седна, сякаш заемаше председателското място.
— Благодаря. Научих от един приятел — по-добре да не споменавам името му, все пак е подписвал декларация за неразгласяване, та научих, че молбата ви е била разглеждана, и бях толкова заинтригуван, че поисках да се запозная с някои от изследванията ви. Знам, че не е моя работа, но аз все още съм нещо като неофициален съветник, така че използвах това като претекст. И действително онова, което видях, беше изумително.
— Означава ли това, че ще получим средствата? — нетърпеливо се наведе напред доктор Малоун.
— Не, за съжаление. Казвам ви го направо. Няма да ви подновят субсидиите.
Раменете на доктор Малоун се отпуснаха. Доктор Пейн наблюдаваше внимателно възрастния мъж.
— Тогава защо сте дошли? — попита той.
— Виждате ли, официално още нищо не е решено. Но съвсем искрено ще ви кажа, вероятността да се финансира подобна работа и сега, и в бъдеще е минимална. Имате ли обаче някой, който да пледира във ваша полза, всичко може да се промени.
— Адвокат? Себе си ли имате предвид? Не съм допускала, че нещата се решават така — погледна го доктор Малоун с изумление. Мислех, че всички молби се разглеждат безпристрастно…