Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Лира беше бясна.
— Трябваше да я убия вчера! — възкликна тя. — С нищо не е по-добра от брат си! Иска ми се…
— Млъкни и върви — прекъсна я Уил.
Той провери дали ножът е здраво закрепен за колана, а Лира метна на гръб раницата с алетиометъра и писмата. Двамата изтичаха през огромния хол, където стъпките им прокънтяха, по коридора и оттам в кухнята. След миг се озоваха в покрития с плочи двор. Една врата в стената водеше към малка градина, където под утринното слънце зрееха зеленчуци и подправки.
Краят на гората беше на няколкостотин метра и трябваше да изкачат открит затревен склон. Вляво, на едно възвишение, по-близо до вилата, се издигаше малка постройка, кръгла и наподобяваща храм, с открит горен етаж, от който можеше да се види градът.
— Давай нататък! — извика Уил, макар че предпочиташе да си легне и да затвори очи.
Двамата хукнаха през тревата. Панталеймон летеше над тях и зорко оглеждаше околността. Ала тревата беше жилава и висока до глезените и Уил успя да пробяга само няколко крачки.
Лира се обърна и видя, че почти е спрял. Децата още не ги бяха забелязали. Те все още бяха пред къщата и сигурно щеше да им трябва време, докато обиколят всички стаи…
Ала Панталеймон изчурулика тревожно. Едно момче стоеше на отворения прозорец на втория етаж и сочеше към тях. Чу се вик.
— Хайде, Уил! — отчаяно изрече Лира.
Тя сграбчи здравата му ръка и го затегли напред. Уил обаче беше твърде изтощен, за да върви по-бързо.
— Не можем да стигнем до дърветата — каза той. — Много са далече. Ще отидем до онази постройка. Ако затворим вратата, може би ще успеем да ги задържим достатъчно и накрая да се измъкнем…
Панталеймон се устреми напред и Лира изохка. Уил почти физически усети връзката помежду им — демонът теглеше напред, а момичето се опитваше да го задържи. Запрепъва се през гъстата трева, докато Лира тичаше напред да погледне, после се връщаше да му помогне и отново хукваше, докато стигнаха до каменната площадка пред сградата.
Вратата под малкия портик беше отключена и двамата се озоваха в кръгла гола стая с няколко статуи на богини в нишите по стената. В средата на помещението имаше вита стълба от ковано желязо, която извеждаше на горния етаж. Нямаше ключ, с който да заключат вратата, затова двамата се качиха по стълбата и излязоха на откритата площадка, явно предназначена за отдих. Нямаше стени, нито прозорци, а само редица от арки, които крепяха покрива. Под всяка арка имаше парапет, достатъчно висок, за да се облегне човек, а отдолу полегато се спускаше керемиденият покрив.
Те се огледаха и видяха гората примамливо близко. От другата страна беше вилата, а още по-нататък, отвъд парка, се виждаха червеникаво-кафявите покриви на града и издигащата се над тях кула.
Над сивите бойници се виеха гарвани и Уил усети, че му се повдига, когато осъзна какво ги е привлякло нататък. Но нямаше време да се наслаждават на гледката. Най-напред трябваше да се оправят с децата, които тичаха към убежището им и крещяха от ярост и възбуда. Момчето най-отпред забави крачка и вдигна пистолета. Отекнаха два изстрела, последвани от нови викове:
— Крадци!
— Убийци!
— Ще ви избием!
— Вие ни откраднахте ножа!
— Какво търсите тук?
— Всички ще умрете!
Уил не им обърна внимание. Беше извадил ножа и сега бързо отваряше прозорец, за да види къде се намират, но тутакси се отдръпна. Лира също надникна и отстъпи разочарована. Висяха във въздуха на петнайсет метра височина, а под тях минаваше оживено шосе.
— Естествено — въздъхна Уил. — Нали изкачихме склона. Сега сме в капан. Можем само да ги задържим и това е всичко.
Децата се стълпиха на вратата. Виковете им отекваха в празната зала и още повече ги възбуждаха. После прозвуча изстрел, неправдоподобно силен, последван от втори и виковете като че се промениха. Металната стълба затрепери от тропота на крака.
Лира се притискаше до стената вцепенена, но Уил все още стискаше ножа. Той се приближи до капандурата, пресегна се и замахна. Желязното стъпало се разполови, сякаш беше от хартия. Стълбата започна да се накланя под тежестта на скупчените върху нея деца и се сгромоляса с трясък. Отекнаха нови писъци и бъркотията стана още по-голяма. Още веднъж гръмна изстрел, но този път явно случаен, защото беше последван от вик на болка. Уил надникна и видя кълбо от преплетени тела, покрити с мазилка, прах и кръв.
Това вече не бяха деца, а безлична маса, която се надигна като вълна към него с крясъци, заплахи и проклятия, но не можеше да го достигне.