Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Лира, кой е този? — попита гъсокът.
— Това е Уил и ще дойде с нас.
— Защо Привиденията ви избягват? — обърна се гъсокът към Уил. Уил вече беше решил, че нищо повече не може да го изненада, и отговори без колебание:
— Не знам. Ние не ги виждаме. Не, чакайте! — Внезапно проблесналата мисъл го накара да се изправи. — Те къде са сега? Къде е най-близкото?
— На десетина крачки, долу на склона. Вижда се, че не им се иска да се приближават.
Уил измъкна ножа и погледна нататък. Чу как демонът изсъска от изненада.
Ала момчето не успя да направи онова, което искаше, защото в този миг на тревата до него кацна една от вещиците. Уил беше слисан не толкова от полета й, колкото от изумителната й грация, от студената бистрота на прекрасния й поглед и от съвършената форма на голите й ръце и крака, толкова млади и в същото време издаващи зрелост.
— Уил ли се казваш? — попита тя.
— Да, но…
— Защо Привиденията се боят от вас?
— Заради ножа. Къде е най-близкото от тях? Кажете ми, искам да го убия!
Тя не успя да отговори, защото към нея изтича Лира.
— Серафина Пекала! — извика момичето и прегърна вещицата така силно, че тя се засмя и го целуна по главата. — Ох, Серафина, откъде изникнахте така? Ние бяхме… Тези деца… Наистина бяха деца, но искаха да ни убият! Видя ли ги? Вече мислехме, че ще умрем и… Боже, как се зарадвах, като ви видях! Мислех, че никога повече няма да се видим!
Серафина Пекала погледна над главата и към мястото, където Привиденията се трупаха, и отправи поглед към Уил.
— Слушайте ме внимателно. В гората недалеч оттук има пещера. Изкачете хълма и продължете наляво по билото. Може би ще можем да носим Лира известно време, но ти си прекалено едър. Ще трябва да вървиш. Привиденията няма да тръгнат след нас — когато сме във въздуха, те не ни виждат, освен това се боят от теб. Там ще се срещнем. Има около половин час път.
Тя отново се издигна във въздуха, а Уил сложи ръка над очите си и се загледа в изящните черни фигури, които покръжиха още малко и се устремиха нанякъде над дърветата.
— О, Уил, спасени сме! Сега, когато Серафина Пекала е тук, всичко ще е наред! — възкликна Лира. — Не вярвах, че пак ще я видя някога. Тя дойде тъкмо навреме, нали? Като преди в Болвангар…
Тръгна нагоре по хълма, като бъбреше жизнерадостно, сякаш вече беше забравила сблъсъка с децата. Уил вървеше след нея и мълчеше. Ръката му пулсираше мъчително и с всеки удар на сърцето от раната избликваше нова кръв. Той сгъна ръката си в лакътя и се опита да не мисли за това.
Трябваше им не половин час, а близо два часа, докато стигнат, защото се наложи на няколко пъти да спират, за да си почине Уил. Когато се добраха до пещерата, завариха там буен огън, на шиш се въртеше заек, а Серафина Пекала бъркаше нещо в малко котле.
— Дай да погледна раната ти — бяха първите й думи и Уил протегна безчувствената си ръка.
Панталеймон, превърнат в котка, гледаше любопитно, но Уил извърна глава. Не му беше приятно да вижда осакатената си ръка.
Вещиците тихо размениха няколко думи и Серафина Пекала попита:
— С какво оръжие е нанесена тази рана?
Уил измъкна кинжала от ножницата и мълчаливо й го подаде. Вещиците го огледаха с опасение — никога не бяха виждали подобно острие.
— Само билките няма да са достатъчни. Ще е нужна и магия — заяви Серафина Пекала. — Добре, ще се приготвим. Докато изгрее луната, ще сме готови. Дотогава ще спиш.
Тя му подаде чаша от рог, пълна с някаква горчива отвара, подсладена с мед, и не след дълго той вече спеше дълбоко. Вещицата го покри с листа и се обърна към Лира, която още глозгаше костичките от заека.
— Е, Лира — изрече, — кажи ми сега кое е това момче, какво знаеш за този свят и какъв е този нож.
Лира си пое дълбоко дъх и започна разказа си.
12.
Езикът на екрана
— Повтори още веднъж — каза доктор Оливър Пейн в лабораторията с изглед към парка. — Или аз не съм чул добре, или ти говориш глупости. За какво дете от друг свят ми приказваш?
— Много добре ме чу Да, глупости са, но трябва да ме изслушаш, Оливър — настоя доктор Мери Малоун. — Тя знае за Сенките. Нарича ги Прах, но става дума за същото. Това са нашите сенчести частици. И те уверявам, че докато електродите бяха прикрепени към главата й, аз станах свидетел на най-изумителната демонстрация, която сме виждали на екрана. Символи, картинки… Тя има и един уред, на вид нещо като компас с различни символи околовръст на циферблата. Казва, че го разчитала по същия начин. Във всеки случай, съвсем наясно е каква трябва да бъде нагласата на ума по време на тълкуване.