Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Можеше да отстъпиш коня си на принцесата, сър Кент. Сигурен съм, че не изгаря от желание да се гушка със съсухрена кръвожадна хрътка като теб.
— Не бих го оставила да гази в калта. — Катерин се наведе покрай рамото на Кент и ме стрелна с отровен поглед.
— Показа ли на епископ Гомст какво намерихме, Кент? — попитах аз, като пренебрегнах думите ѝ. Знаех, че ме предизвиква. Очакваше да ѝ кажа, че е трябвало да си остане в каретата.
Макин свали Гомст в края на пътя, където земята се издигаше покрай оградата.
— Лоша работа. — Гомст залитна и едва не се подхлъзна върху мократа трева, преди да стигне до тъмните дрипи. Ръката му несъзнателно търсеше опората на бастуна, който пътуваше вързан за покрива на каретата. — Като в „Свети Ансталс“… преди време получих вести оттам. Писмо. — Потупа дрехата си да намери въпросното писмо, но явно не го откри и се отказа. — И като в руините на Тропе. — Погледът му срещна моя. Поглед почти безумен. — Това е работа на Мъртвия крал. Блатни духове и таласъми, ако имаме късмет.
— А ако не сме благословени с въпросния късмет, старче?
— Лич. Може да има и лич с тях. — Не успя да скрие ужаса си.
Харан кимна и каза:
— Чудовищата от Островите.
— Майка Урсула е имала видение, че личите ще прекосят морето. Тъмен прилив ще ги пренесе. — Гомст се сви зиморничаво. — Казват, че личите проявявали само една милост.
— И каква е тази милост, отче? — попита с гъгнивия си глас Кент.
— Че накрая ти позволяват да умреш.
Загледах се в черните силуети на Готеринг: покриви, камбанария, комини, ветропоказател върху кръчмата. Добре е сам да избереш бойното поле, а аз определено бих избрал град пред тънка ивица кал в средата на безкрайно езеро. Но дали врагът не ме беше изпреварил, дали не беше заложил вече капаните си в Готеринг? Или съзирахме твърде много в купчина дрипи и няколко зъба?
— Пребройте ги — казах.
— Милорд? — Харан ме изгледа намръщено.
— Колко зъба и колко дрехи. Дали двама-трима селяци са се сдърпали тук и заради тях Златната гвардия се отбива от пътя си, или е имало истинско клане, това искам да знам.
Харан махна на двама от хората си и те слязоха от конете да огледат.
Приближих Барт до капитана.
— Ако ще се бием с трупове, добре е да сме на сух терен и някъде нашироко, за да ги видим навреме, когато нападнат. Колко дълбока е водата тук? Две стъпки? Три? Не толкова, че да се удавиш. Дори мъртвите да пълзят, пак ще ги видим като раздвижат водата.
— На места е по-дълбоко — каза Харан. Друг от капитаните възрази. Присъедини се трети и тримата — Харан, Росон и Девърс — започнаха да спорят за релефа.
Мартен подкара коня си през една пролука в оградата и нагази във водата. Изправи се на стремената и погледна към нас. Водата облизваше стъпалата му.
— Ето колко е дълбоко, господарю.
— Десетки — каза гвардеецът, който проверяваше оградата и броеше дрипите. — Стотина даже.
— Оставаме тук — казах аз. — Ще потеглим към Готеринг утре призори.
Придружих Катерин и Гомст до каретата.
— Ще спя тук — казах на Миана, когато тя отвори вратата. — Да има меч до теб през цялата нощ.
— Ще кажа на Харан да разположи гвардейците около каретата — обади се Макин.
— Кент да се качи на покрива. Райк и Горгот да стоят при вратите. Мартен да организира патрули в нивите. По-добре е няколко гвардейци да се удавят, отколкото онези да ни спипат по бели гащи.
Събуди ме студ. Миана се гушеше в мен под тежестта на кожената си наметка, Катерин ме топлеше от другата страна, също увита като буба, но студът въпреки това отвори очите ми. Тихият плисък на коне в застояла вода се промени, стана накъсан и чуплив някак, хрущящ. Лед.
Наведох се към по-близкия прозорец, през Катерин, и усетих, че тя ме гледа. В тъмното очите ѝ бяха блясък без цвят. Дръпна пердето и двамата надникнахме през дървената решетка. Парата на дъха ни се смеси.
Писъците започнаха тихи и останаха тихи, но с всяка секунда ужасът растеше. Писъци, пързалящи се по ледената кора откъм тъмните силуети на Готеринг. Познах ги — бяха писъци на болка. Ужасът звучи другояче, а болката бързо взима страха на уплахата и я прогонва.
— Трябва да изляза.
— Остани — каза тя.
И аз останах.
Катерин се надигна, изправила гръб край тапицираната облегалка.
— Нещо идва. — Аз посегнах към меча си, но тя поклати глава. — Идва по друг път.
За миг, преди да затвори очите си, ги видях, кълна се — зелени като трева и осветени отвътре. Катерин седеше неподвижна, вледенена сякаш, обагрена в черно и бледосиво от лунния светлик, който влизаше през решетката на прозореца. „Съвършена е“, помислих си и нужда трепна в мен. Писъци, които бях чувал и преди.