Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Тя седеше неподвижно, а дългата нощ минаваше покрай нас, устните ѝ трепваха и изричаха по някоя дума, прошепната, неясна. Миана и старците спяха, спяха неспокойно, но не сънуваха кошмари, а аз гледах Катерин, заслушан в далечния вой, в припукването на леда, в нейното дишане.
24.
Тръгнахме към Готеринг призори. Водата се плискаше по пода на каретата в най-дълбоките места и носеше мириса на реката, но не се наложи да слизаме.
Излязох от каретата на градския площад, по стъпалото зад мен се стичаше вода на ручейчета. Нямаше никакви признаци беда да е сполетяла Готеринг — приятно градче в един от най-богатите райони на Атар. Украса за фестивала на жътвата още висеше над главната улица, гирлянди от знаменца, провесени между покривите. Детски обръч се валяше до задното колело на каретата. Пееха птици.
— Какво казват патрулите? Писъците от града ли идваха? — попитах.
— Спряха преди не повече от час — отвърна Харан.
Подуших въздуха. Миришеше на разложение и лайна, със студен привкус — нормалният аромат на всяко човешко поселище. Но имаше и още нещо.
— Кръв — казах. — Имало е клане. Подушвам го.
— Претърсете къщите. — Харан даде знак на хората си и те се пръснаха към къщите. Утринната светлина грееше по доспехите им.
След минути първият гвардеец излезе на улицата. Държеше пред себе си някаква дреха, светла и намачкана, а пребледнялото му лице беше застинало в маска на отвращение.
— Ела тук! — извиках му и протегнах ръце да взема дрехата.
Той ми я даде с готовност.
Макар да висеше на ръцете ми, тежка, с мирис на сурово и още топла, минаха няколко секунди преди да съобразя какво е. А щом съобразих, едва не я захвърлих инстинктивно. Вместо това, с върховно усилие на волята, я вдигнах пред себе си, така че ръцете и скалпът увиснаха.
— Не е лесно да одереш човек толкова прецизно. Нужно е умение — рекох. Огледах войниците около себе си, срещнах погледа на всеки поотделно. — Ужасът е оръжие, господа, и нашият враг знае как да го използва. Важно е ние да разбираме тази игра.
Пуснах кожата на калдъръма. Влажен звук.
— Намерете и другите. Струпайте ги на площада.
Обиколих празните улици с Кент Червения и Макин, минахме по периметъра на града, там, където водата го облизваше, но не намерихме нищо. Докато слънцето се издигне над покривите, хората на Харан бяха струпали на купчина сто и деветдесет кожи, открити в мазета, спални, конюшни, столове пред огнища, из целия град. Всичките цели, само с трите разреза, които опитният ловджия използва, за да свали кожата на сърна. Мъже и жени, млади и стари, деца, кожите им лежаха на купчината, лицата им набръчкани, дори на най-младите. Взех обръча играчка от улицата до каретата, гледах как войниците трупат купчината и го премятах през пръсти.
Мартен придружи Миана и Катерин до „Червената лисица“, единствения хан в градчето. Миана се клатеше като гъска, коремът ѝ беше невъзможно голям, лицето ѝ — навъсено от усилието. Мартен ги настани на столове с възглавнички и остана там да им прави компания пред напаленото огнище. Имаха охрана от гвардейци, Горгот пазеше на вратата. Навън Гомст прочете заупокойна молитва за човешките останки, струпани на площада. Надявах се Катерин да удържи каквато там стена беше издигнала срещу личите, но рано или късно и тя трябваше да поспи.
— По-добре да тръгваме. — Харан дръпна юздите на бялата си кобила до Барт. — Това не е наша грижа.
— Така е. Дукът на Атар няма да ни благодари, че въздаваме правосъдие в земите му.
Харан скри израза на благодарност, прекосил лицето му, толкова бързо, че мнозина биха го пропуснали.
— Готови за тръгване! — изрева той.
Бих бил щастлив и аз да тръгна, но… не обичам да ме побутват, а имах усещането, че се случва точно това.
През малките прозорци на хана, през бледозеленикавите атарски стъкла, видях как Мартен скача и хваща загрижено ръката на Миана.
— От друга страна — казах, — едва ли ще сме единствената гвардейска колона, минала оттук, не мислиш ли? Наводненията стесняват възможните маршрути от запад. Колцина от Стоте ще тръгнат по нашите стъпки?
— Може и да има такива. — Честта не му позволяваше да излъже. Проблем, който аз никога не съм имал.
— Дългът на гвардията не включва ли цялото начинание, ескорта на Стоте до Виен като цяло, а не само колоната, която им е непосредствено поверена?