Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Кай. — Името се търколи от устните на Артур Елгин като нещо мъртво. — Заклет в небето. Летял ли си, Кай? Докосвал ли си небесата?
— Не, милорд. — Кай гледаше в пода. — Виждал съм каквото виждат орлите, но само с ума си. А сега съм заклет в смъртта.
— Смъртта може да язди ветровете, Кай. Запомни го. Защо не си летял? Не ти е по силите? Не притежаваш истинска частица от небето в себе си?
— Страхът ме държеше на земята, милорд. — В думите му се бе промъкнала страст, и нищо чудно. Мъртвия крал умееше да напипва оголения нерв на хората. — Страх да не се изгубя. — Чела знаеше, че полетят ли, малцина заклети в небето се връщат. Ветровете ги задържат при себе си. Заклетите губеха материалния си аспект, танцуваха с бурите и изтъняваха толкова, че плътта вече не можеше да ги задържи. Гледаше Кай, кокалчетата на ръцете му — побелели, ноктите — впити в месото на дланите. Дали вече не съжаляваше, че се е опънал на бездънния син повик, че не се е загубил там?
— Единствено волята ти, силата на собствените ти желания има значение в този свят, във всички светове. — За миг Мъртвия крал ѝ се стори почти умилен, а това бе дори по-страшно от гнева, който изливаше през устата на Артур Елгин. — Силата на убеждението може да свърже неразривно ума ти към тялото, ако контролът и усещането ти за самия теб са по-силни от вятъра. Това е същата сила на волята, която навива сребристата нишка и връща некромантите от пътешествията им в сухите земи. Същото усещане за самия теб връща онова, което не може да премине в рая след смъртта, връща го в празната черупка на тялото, което го е превело през живота, връща го към браздата, която човекът е изровил в света приживе, дори да е останала само загнила плът или гола кост, а когато и последната кост се е стопила, го връща към някакво познато място, къща или стая, да ги обитава и да плаши живите, защото никой не обича самотата, мъртвите включително.
Кай вдигна очи да срещне тежкия поглед на Мъртвия крал.
— Страхът ме задържаше.
— Страхът задържа мнозина, пречи им да изпълнят дълга си, бащи изоставят синовете си, брат оставя брата си да умре.
— Да, милорд.
— Когато бурята дойде, Кай Самърсън, искам да ми покажеш крилата смърт. — Пръстите на Артур Елгин трепнаха в знак, че Кай е свободен.
Кай излезе, съпроводен от мълчание. Чела остана, единственото живо същество в тронната зала с високите тавани. И вероятно единственото, което проявяваше любопитство. Мъртвия крал имаше нужда от нея. Защо иначе би я повикал отново тук, в най-вътрешния си кръг, след толкова много време, при това без друга цена за допуска ѝ освен унизителното напомняне за прежен провал.
— Чела Андънхърт. — Мъртвия крал произнесе името внимателно.
— Господарю. — Последният, който знаеше това име, бе умрял преди шест години от меча на Йорг Анкрат. Никой не го беше изричал от десетилетия.
— Някои сигурно си мислят, че некромантството е заплаха за онези от нас, които идваме от сухите земи, от прахта отвъд. Ако не заплаха, то най-малкото конкуренция.
— Не съм си го и помисляла, господарю, нито за миг. — Спомни си казаното от Кай. „Не трябва ли ние да даваме заповедите?“
— Знаеш ли какво искам, Чела?
Нямаше представа, наистина.
— Йорг Анкрат?
— Искам онова, което иска и Йорг, което искат всички от нашия сой. Да управляваме, да притежаваме, да стоим на най-високото място, да се слуша нашата воля.
— Да бъдете император? — Чела добре познаваше глада на мъртвите, но амбицията я изненада, макар всички признаци да бяха пред очите ѝ. Мъртъв крал на трона на друг мъртъв крал.
— Империята ще е едно добро начало. Прекроена, тя може да бъде стъпалото, от което да взема всичко. Не ме наричат краля на това или краля на онова, наричат ме Мъртвия крал, господар на всичко, което не живее. Мислиш ли, че в този свят бих се задоволил с „лорда на Бретан“? Или с „император“ на империя, отвъд чиито граници има безчет земи?
— Не, господарю. — Колкото и да беше страшен Мъртвия крал, в него се долавяше детинска алчност и детинска горделивост. Дали интересът му към Анкратските крале не беше интерес към огледало, в което да се погледнеш?
— Знаеш ли защо Стоте още не са се обединили срещу мен, Чела?
— Твърде много се мразят помежду си, господарю. Ако ги съберете всичките на потъващ кораб, никой няма да изгребва водата, нито да се спаси с плуване, защото ще са се хванали гърло за гърло, решени да се удушат един друг преди да го е направило морето.
— Не са се обединили, защото не ги е страх от мен. — Артур Елгин се надигна от трона на Мъртвия крал. — Завърнатите не могат да се размножават, само гният, знаят много за глада, но малко за предпазливостта, могат да се изправят срещу армии само там, където теренът е подходящ. Не е за вярване, че завладях толкова много с едни нищо и никакви трупове. — Артур положи ръка върху рамото на Чела. Какво ѝ струваше да не трепне… само тя си знаеше.