Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Ариус вече беше изгубил бройката.
– Ти май си го просиш? – мърмореше Херкулес. – Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.
– Не аз определям дали ще живея, или ще умра – сви рамене Ариус.
Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.
– Това някаква магия ли е? – попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. – да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.
– Нищо подобно – отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. – Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!
– От кого?
– От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.
Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.
– Глупости! – отсече Галий.
– Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. – Джуджето се нахили идиотски. – Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. "Господар и Бог наш", ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта
– Ще накарам да те бичуват, джудже! – Галий се оттегли сред облак от парфюм.
– Знаеш ли кое е странното? – Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. – Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?
Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.
– Ариус Бога… – Херкулес се усмихна към кучето. – Странно, а, приятелю?
Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.
Глава шестнайсета
91 година
Брундизиум
– Мъртва? – обърнах се рязко. – Юлия… е мъртва?
– Така чух. – Пенелопа сбръчка състрадателно нос. – Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.
– Но… как? – попитах аз. – Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?
Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.
– Ами – сви рамене Пенелопа – говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема.
– Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие – каза една от перачките с тих глас. – Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.
Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа ѝ в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната ѝ със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете ѝ, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно – бледото ѝ малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?
Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.
– Значи е умряла при аборт – казах аз съвсем спокойно. – Чие дете е? На императора ли?
– Ох, уф! – Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. – Собственият ѝ чичо?!
– Не трябва да повтаряте грозните клюки – каза Пенелопа остро. – Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.