Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
Естествено, с неговия кофти късмет, първото, което чу, бяха още лоши новини.
- Ти поднасяш ли ме? - възмути се на глас, когато гласът на Хауърд Стърн се разнесе в ушите му. - Ерик Актьорът е у...
Селена сбърчи вежди, сякаш обмисляше дали да не се събуди, и той побърза да си затвори голямата уста. Не можеше обаче да повярва, че бяха изгубили още някого от шоуто на Хауърд Стърн. Струваше му се жестоко, с оглед на всичко, което преживяваше.
Мамка му, лошите новини като че ли бяха обединили усилията си, за да излязат на светло и да го открият.
* * *
Селена се събуди бавно и първото, което почувства, бе миризмата на Трез. Второто бе гласът му. Усещането на ръката му в своята - третото.
Повдигна клепачи и видя, че той седи до нея в леглото си; черните му очи бяха приковани в телефона му, веждите му бяха сключени, сякаш беше получил лоша новина...
- Всичко наред ли е? - попита тя.
Когато не получи отговор, видя, че от телефона към ушите му са се проточили жички, сякаш слуша нещо.
В мига, в който стисна ръката му, той подскочи толкова високо, че нещата в ушите му изпаднаха.
- О, господи! Ти си будна.
- Извинявай, не исках да...
- Мамка му, не, не се извинявай... Добре ли си? Имаш ли нужда от доктор Джейн...
- Не, не... - Опита се да накара мозъка си да заработи. - Добре съм. Просто... изглеждаш разстроен.
Той я погледна; единственият звук в стаята бе съскането, което долиташе откъм онова, което допреди малко беше в ушите му.
Селена придърпа завивките по-нагоре.
- Нещо не е наред с мен ли?
- О, господи, не. Аз, ъъъ... не, нищо. - Трез погледна телефона си. - Просто един човек от шоуто на Стърн е ум...
Той млъкна и очите му се разшириха, сякаш едва не бе казал нещо непростимо.
- Умрял? - довърши Селена вместо него.
- Аз, ъъъ...
- Все още можеш да използваш тази дума. - Тя стисна ръката му. - Наистина.
Трез се прокашля и остави телефона настрани.
- Гладна ли си?
- Не особено.
- Жадна?
- Не.
Пръстите му се заиграха с чаршафите. Със завивката.
- Топло ли ти е?
Намръщена, Селена се надигна и седна в леглото, облягайки се на възглавниците. Погледна към него и се усмихна.
- Радвам се, че дойдох тук. За да говоря с теб и... да направим онези неща.
- Наистина ли? - Очите му, прекрасните му бадемови очи, се върнаха към нея. - Сериозно? Имам чувството, че бях прекалено несдържан с теб, когато...
Усмивката й стана още по-широка.
- Сега вече наистина, наистина изгубих девствеността си.
Той се изчерви. Най-буквално - алени петна обагриха високите му скули.
- Боях се, че съм ти причинил болка.
- Ни най-малко. Кога може да го направим отново...
Пристъпът му на кашлица беше внезапен и шумен и тя трябваше да го потупа по гърба, за да започне да диша нормално.
- Добре ли си? - попита го, без да престава да се усмихва.
- Ъ, да. Просто ме изненада.
За частица от секундата Селена си спомни как бе дошъл при нея в Светилището. Въпреки че по онова време беше скована от заболяването си, бе разбрала в мига, в който той пристигна. Беше чудо. Но откъде бе разбрал?
- Как ме откри? Там, в Светилището?
Трез поклати бавно глава.
- Няма да повярваш, ако ти кажа.
- Защо не опиташ?
- Скрайб Върджин. Имах разправии в клуба си... Рейдж и Ви също бяха там... и изведнъж се появи една... фигура... черни одежди, а изпод ръба им имаше светлина... глас, който чух не с ушите си, а тук вътре... - Той докосна главата си. - Преди да разбера какво става, вече бях при теб.
Сега бе неин ред да се заиграе с чаршафите.
- Толкова съжалявам.
- За какво?
- За това, че ме видя такава. За... всичко това.
- Мамка му... както ти казах и преди - да не би да си искала да се разболееш?
- Знам, но все пак... Ще ми се... - Опита се да отметне глава назад, за да погледне към тавана, ала вратът я болеше прекалено силно.
- Боли те.
- Нищо необичайно. Винаги се чувствам така след... е, все едно.
Очевидно и двамата можеха да избягват някои думи.
- Толкова е неестествено - избъбри тя.
- Кое?
Наложи се да завърти цялото си тяло, за да го погледне. Разсеяно забеляза колко красива бе тъмната му кожа на фона на белите чаршафи, от контраста сякаш и двете грееха.
Опита се да открие правилните думи.
- Струва ми се, че съществува едно огромно... и аз не знам, разстояние или нещо такова... което ни разделя. Няма смисъл. Искам да кажа, ти си тук, до мен... ала има думи, които ни препъват, теми, за които не искаме да говорим. И то... то е отвратително. Защото именно това сега е хубавата част. Така де, виж ме само.