Балтазар [bg]

Скоби поклати глава господарски и си нахлупи червения фес.

— Не, целият настръхвам от такива работи — отвърна той, подсмихна се и додаде: — Ще стимулирам остатъците си от мозъка с малко арак. — Мнемджиян оцени тази духовитост и я почете с лек поклон, с който ни изпрати до прага. Най-накрая на свобода!

Но Скоби не изглеждаше въодушевен. Прегърби се, докато крачехме бавно към Гранд Корниш. Замислено пошляпваше коляното си с мухогонката от конски косъм и току всмукваше от старата си лула. Размишляваше. Всичко, което каза със силно раздразнен тон, беше:

— Не мога да го понасям тоя Тото. Какъв е само — демонстративно женствен! Навремето ние трябваше да… — Изръмжа нещо под сурдинка, после пак изпадна в меланхолично мълчание.

— Какво има, Скоби? — попитах.

— Обезпокоен съм — призна си. — Сериозно обезпокоен.

Докато бяхме в централната част на града, той пристъпваше гордо, с прекалена самоувереност — ето, сякаш искаше да каже, това е то белият човек, погълнат от проблемите на белите хора, тоест от бремето на живота, както го наричаме. Ако трябваше да се съди по Скоби, то беше нещо много тежко. И най-малкият му жест издаваше пресилена превзетост — пошляпваше колената си, прехапваше устни, спираше пред някоя витрина и заемаше поза на дълбока замисленост. Гледаше на хората край себе си като от кокили. Тези негови маниерни движения смътно ми напомняха герои от битовата английска литература, които, застанали пред тюдорските си камини, важно-важно пошляпват ботушите си за езда с камшик от бичи пенис.

Когато обаче стигнахме покрайнините на арабския квартал, съвсем престана да маниерничи. Отпусна се, накриви си феса, попи с него потното си чело и заоглежда познатите гледки с обичливи очи. Той принадлежеше на това място като осиновено дете, тук се чувстваше като у дома си. Нарочно се наведе да пие от железния чучур в една стена край джамията Джаухари (обществена чешма), въпреки че белият човек у него знаеше много добре, че водата никак не е препоръчителна за пиене. Купи си и захарна пръчка от улична сергия и веднага я заблиза, а после си взе и един рожков. Отвсякъде го приветстваха и той отвръщаше сияещ.

— Ялла, ефенди Скоб.

— Нахарак саид, я Скоб.

— Аллах салимак.

Въздъхна и рече: „Какви мили хора“, а после добави — „Нямаш представа колко обичам това място!“ и едва успя да се отдръпне навреме от пътя на една влажноока камила, която препускаше по тясната уличка, заплашвайки да ни помете с издутите си дисаги, пълни с люцерна за фураж.

— Да се множи богатството ти!

— Бог да те благослови!

— Дал бог добро!

Тук Скоби се разхождаше без притеснение, като собственик в имението си — стъпваше бавно, тежко, като арабин.

Седнахме за малко под сянката на една стара джамия и се заслушахме в скърцането на разкършените от вятъра палми и в глухите сирени на презокеанските параходи, които долитаха откъм невидимия морски басейн под нас.