Балтазар [bg]

— Не можеш да си представиш каква олелия предизвика този Рон — рече той. — Тоби свали птицата на брега. Знаеше, че може да говори, но не и на арабски. Боже Господи! Бяхме седнали в едно кафене и си разправяхме небивалици (не бях виждал Тоби цели пет години), когато Рон изведнъж започна. На арабски. И знаеш ли какво, взе да рецитира Калима — най-свещения, най-свят текст от Корана. Калима. И на всяка втора дума пуска по една пръдня, нали така, Рон? — Папагалът изсъска в знак на съгласие. — Тя е толкова свещена тази Калима — тържествено обясни Скоби, — че още в следващия миг ни заобиколи огромна тълпа. Добре че аз разбрах какво става. Отлично знаех, че ако хванат поганец да рецитира точно този текст, той подлежи на мигновено обрязване!

— Очите му заблестяха. — Нерадостна перспектива за Тоби — да го обрежат ей така, по време на бреговия му отпуск. Разтревожих се. (Аз вече съм обрязан.) Но не изгубих присъствие на духа. Той, разбира се, веднага налетя да се бие, ала аз го спрях. За щастие бях в полицейска униформа, а това улесняваше нещата. Дръпнах една реч пред насъбралите се, като им казах, че друговерецът и неговата противна птица ще бъдат отведени веднага в полицейското и предадени на съда. Това ги удовлетвори. Но се оказа, че е невъзможно да затвориш човката на Рон. Дори под покривалото, нали, Рон? Копелдакът продължи да си реди Калимата по целия път дотук. Дори се наложи да тичаме. Боже, като си помисля какво преживяхме!

Докато говореше, събличаше полицейската си униформа, после закачи феса си на ръждясал пирон над леглото и над разпятието в малката ниша, където стоеше каменната делва с вода за пиене. Сложи си едно протрито старо сако с тенекиени копчета и докато попиваше потта от темето си, продължи:

— Беше наистина прекрасно, че успях да видя Тоби след толкова години. Той, разбира се, трябваше да продаде птицата след тази случка. Не дръзваше да припари край пристанището с нея. Сега пък аз й треперя. Не смея да я изведа от стаята, защото знам ли какво още може да рецитира. — Той въздъхна. — Но Тоби ми донесе и едно хубаво нещо: рецепта за уиски. Е, не марково, ама уиски. Чувал ли си за такова нещо? И аз не бях. По-добро и от шотландското, старче, пък и почти без пари. Отсега нататък, благодарение на Тоби, сам ще си варя питието. Ето, виж. — Той посочи една мръсна бутилка, пълна с някаква пенлива течност. — Това е домашна бира — каза, — и никак не е лоша. Направих три, но другите две експлодираха. Ще я нарека бира „Плаза“.

— Защо? — попитах. — Ще я продаваш ли?

— Не, разбира се! — отвърна Скоби. — Тя е само за домашна употреба. — Потупа стомаха си замислено и се облиза. — Опитай една чашка — предложи ми той.

— Не, благодаря.

Втренчи се в бутилката и се нацупи.

— След малко трябва да кажа една „Аве Мария“. А за целта ще се наложи да те изгоня от стаята, старче. Но преди това нека погледнем уискито, да видим докъде е стигнало.