Балтазар [bg]

— Така си мислим. Най-добрите отговори винаги идват откъм отвъдното.

Седнахме и се разприказвахме за миналото, малко сковано, разбира се. Той бе вечерял на кораба и аз не можех да му предложа нищо друго освен чаша добро местно вино, което отпиваше на бавни глътки. По-късно ме помоли да види детето на Мелиса и аз го поведох през гъстите олеандри към мястото, откъдето и двамата се загледахме в осветената от огъня стая, в която тя спеше — красива и сериозна, пъхнала палец в устата си. Тъмните жестоки очи на Балтазар се разнежиха, докато съзерцаваше малкото й, леко дишащо телце.

— Един ден — обади се той тихо — Несим ще пожелае да я види. При това много скоро, бъди сигурен. Вече е започнал да разпитва за нея, да проявява любопитство. С напредването на възрастта той все повече ще чувства нужда от нея, помни ми думите. И издекламира на гръцки: „Първо младите, като лозница, обвиват старите стълбове на своите старейшини, които с радост сещат пръстите им върху себе си — меки и нежни; после старите тръгват да се спускат по прекрасните стволове на младите тела, надолу към смъртта си.“ Нищо не отвърнах. Само усетих, че стаята диша, а не нашите тела.

— Тук си много самотен — рече Балтазар.

— Да, но това ми харесва.

— Така е. Завиждам ти. Наистина.

И в този миг погледът му падна върху недовършения портрет на Жюстин, който Клия ми бе подарила в един друг живот.

— Този портрет — каза той, — който бе прекъснат от една целувка. Колко ми е приятно да го видя отново — колко приятно! — И се усмихна. — Сякаш чуваш любима и позната мелодия, която неизменно те връща към едно и също изживяване. — Не казах нищо. Не посмях.

Той се обърна към мен.

— А Клия? — изрече най-накрая с глас на човек, който пита ехото.

— Не ми се е обаждала от векове — отвърнах. — Тук времето е без значение. Няма да се учудя, ако се е омъжила, заминала е в друга страна, има деца, както и репутацията на добър художник… въобще всичко, което човек може да й пожелае.

Той ме изгледа с любопитство и поклати глава.

— Едва ли. — И това бе всичко.

Отдавна бе минало полунощ, когато моряците му извикаха откъм тъмната маслинова горичка. Поех с него към плажа, беше ми тъжно, че си тръгва толкова скоро. Лодка с един моряк, който бе вече сграбчил веслата, чакаше на брега. Каза нещо на арабски.

Пролетното море беше пленително топло след слънчевия ден, и когато Балтазар седна в лодката, изведнъж реших да го придружа с плуване до кораба, до който нямаше повече от двеста ярда. Точно така и направих, помотах се наоколо, докато той се качи на палубата и издърпат лодката.