Мечът на Ликтора [bg]

Доркас лежеше съвсем неподвижно и за миг си помислих, че е заспала. Но очите й, огромните й, съвършено сини очи, бяха отворени, и когато се наведох над нея да я погледна, те помръднаха и за кратко ми се стори, че ме гледат така, както биха гледали концентрични вълнички в езеро.

— Добре де, дяволи сме — казах аз. — Щом така искаш. Но сме необходими. Дори и небесните сили са намерили за необходимо да ползват услугите на дяволи.

Сълзи се появиха в очите й, макар да не знаех дали плаче, защото ме е наранила, или защото е открила, че все още я обичам. С надеждата да я върна някак към предишната й обич към мен, започнах да й говоря за времето, когато още бяхме на път за Тракс, припомних й как се бяхме срещнали на горската поляна, след като избягахме от Двореца на Самодържеца, и как бяхме разговаряли във великолепните му градини преди пиесата на доктор Талос, как се бяхме разхождали из цъфналата овощна градина, а после бяхме седнали на една стара скамейка до един полуразрушен фонтан, припомних й всичко, което ми беше казала там, и всичко, което аз й бях казал.