Мечът на Ликтора [bg]

— Благодаря, архонте. Довечера, казваш? Ще се опитам да си намеря подходящо облекло.

— Ела както си. Ще е маскен бал и облеклото ти ще е твоят костюм. — Стана и се протегна с душевната нагласа на човек, помислих си, който е на път да приключи дълго отлагана и неприятна задача. — Преди малко говорехме за някои не толкова сложни начини за изпълнение на твоята функция. Може би няма да е зле да си донесеш какъвто там инструментариум ще ти е нужен довечера.

Разбрах. Нямаше да ми е нужно друго освен ръцете ми, и му го казах. После, усещайки че вече твърде дълго съм загърбвал задълженията си на домакин, го поканих да се възползва от ободрителните напитки и закуски, с които разполагахме.

— Не — каза той. — Ако знаеше какви количества съм принуден да изпивам и изяждам просто от учтивост, щеше да знаеш и колко ценна е за мен компанията на човек, чието гостоприемство мога да откажа. Предполагам, че на братството ви не му е хрумвало да използва храната като изтезание, вместо глада?

— Нарича се плантерация, архонте.

— Трябва да ми разкажеш за това някой път. Виждам, че гилдията ви е надминала значително моето въображение — с няколко века несъмнено. След лова, вашата наука трябва да е най-старата от всички. Е, не мога да остана повече. Ще дойдеш ли довечера?

— Вече е почти вечер, архонте.

— До след час тогава.

Той си тръгна. Едва след като вратата се затвори, усетих лекия аромат на мускус, на който ухаеше робата му.

Погледнах малкото хартиено кръгче в ръката си и го обърнах. На гърба му бяха изобразени маски, сред които разпознах една от ужасиите — лице, съставено само от уста с животински зъби — които бях видял в градината на Самодържеца, когато какогените бяха разкрили истинския си лик, както и образ на маймуночовек от изоставената мина близо до Салтус.

Бях уморен от дългата разходка, а и от работата (почти целодневна, защото бях станал рано), която я беше предшествала, така че преди да изляза отново, се съблякох, измих се, хапнах малко плодове и студено месо, после изпих чаша ароматен северен чай. Когато нещо ме тревожи дълбоко, то остава в ума ми дори когато не мисля за него. Така стана и тогава — макар да не го осъзнавах, мислите за Доркас в тясната стая със скосения таван в странноприемницата и споменът за умиращото момиче в сламената постеля слагаха превръзка на очите ми и тапи в ушите ми. Сигурно заради тях не чух сержанта и не знаех, докато той не влезе, че взимам подпалки от сандъка край огнището и ги чупя на малки парчета. Той ме попита дали ще излизам, и понеже отговаряше за управлението на Винкулата в мое отсъствие, му казах че, да, ще излизам и не знам кога ще се върна. После му благодарих за робата, която ми беше заел, и му казах, че повече няма да ми е необходима.

— Можете да я ползвате винаги, когато пожелаете, ликторе. Но не за това дойдох. Исках да ви предложа да взимате със себе си двама от ключараните, когато слизате в града.