Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

За голямо мое учудване след известно време се свестих и установих, че не съм в Дул-Киринла — залата, в която боговете произнасят своите присъди. Над мен не стояха Сталкерите на Мрака, древните служители на Рамкар-Дамн, които някога бяха управлявали нашия народ, преди Далкул, проклетият герой на джуджетата, да унищожи звездната корона. Според поверията днес те съдели воините на черните елфи във величествена зала от абанос и обсидиан. Ала аз не бях в такава зала. На първо време можех да кажа, че съм в нещо като колиба от здраво дърво, разположен на меко и удобно легло. Някой бе превързал раните ми и усещах аромата на различни лековити билки, които и нашите жреци използваха, макар и култивирани, докато тези най-вероятно бяха диви. Беше ми топло и приятно, което навярно се дължеше на огъня, напален в една масивна желязна печка, както и на плътната завивка, с която ме бяха наметнали.

Понечих да стана, ала щом го направих, отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, ето защо простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата като онази, която бе убедила брадваря да не отнеме живота ми на онзи леден хребет. Ала щом тя застана над мен и съумях да видя лицето й добре, устата ми зяпна.

Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата й не беше тъй бледа като моята, ушите й не бяха заострени, а веждите й не се спускаха извити над очите, но въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идеше да се заровиш, същите сочни, плътни устни… и това, което бе най-особено и странно — същият умен, разбиращ поглед, който сякаш те предразполагаше да се довериш на личността пред теб.