Александрийската връзка [bg]

— Какво става? — попита Торвалдсен.

— Хенрик, да ти представя бившата ми съпруга Пам.

Торвалдсен й се усмихна.

— Приятно ми е.

— Нямаме време за любезности — отговори тя, без да обръща внимание на домакина им. — Трябва да мислим за Гари.

Торвалдсен се обърна към Малоун.

— Изглеждаш ужасно, Котън, а и дамата има доста притеснен вид.

— Притеснен ли? — сопна се Пам. — Току-що скочих от горяща сграда. Отвлякоха сина ми. Изтощена съм от полета и не съм яла от два дни.

— Ще наредя да приготвят храна. — Гласът на Торвалдсен не показа никакво вълнение, сякаш подобни неща му се случваха всяка нощ.

— Не искам храна. Искам да се погрижим за сина ми.

Малоун описа случилото се в Копенхаген, след това отбеляза:

— Опасявам се, че сградата вече я няма.

— Което е най-малкият от проблемите ни.

Думите му накараха Малоун да се усмихне. Допадаше му тази черта на Торвалдсен. Винаги на твоя страна, независимо от всичко.

Пам крачеше из стаята като лъвица в клетка. Малоун забеляза, че е отслабнала от последния им разговор. Фигурата й открай време бе стройна, косата й — дълга и с червеникав оттенък, а годините не бяха променили бледия тен на осеяната й с лунички кожа. Дрехите й бяха в ужасно състояние, но тя изглеждаше точно толкова добре, колкото когато се бе оженил за нея. Беше скоро след като започна работа към Военната прокуратура. Такава си беше Пам — външността й бе страхотна, но същността — проблемна. Дори и сега сините й очи, зачервени от плач, успяваха да излъчват леден гняв. Беше интелигентна, умна и изтънчена, но в момента бе объркана, замаяна, ядосана и уплашена. А според Малоун нито една от тези емоции не предвещаваше добро.

— Какво чакате? — сопна се тя.

Той погледна екрана на компютъра. Все още нямаше достъп до сървъра на проекта. Но тъй като вече не бе на действителна служба, молбата му за достъп вероятно вече бе препратена за одобрение на Стефани. Знаеше, че щом разбере кой иска да влезе в сървъра, тя веднага щеше да се включи онлайн.