Александрийската връзка [bg]

— Не ме ли чуваш, малоумнико? Попитах кой си. — Хаддад говореше на арабски — език, който човекът явно разбираше.

— Аз съм Пазител.

Отговорът очевидно не беше разбран.

— Какво значи това?

— Ние сме Пазители на знанието.

Хаддад нямаше настроение за загадки. Точно вчера евреите бяха нападнали близкото село. Бяха отвели четирийсет палестинци — мъже и жени — до някаква кариера и ги бяха разстреляли. Нищо необикновено. Системно избиваха и прогонваха арабите отвсякъде. Конфискуваха земите, обитавани от семействата им цели шестнайсет века. Накба, катастрофата, се разгръщаше пред очите им. Мястото на Хаддад бе навън, трябваше да се бие с враговете, а не да стои тук и да слуша глупости.

— Всички сме Пазители на знанието — уведоми той пленника си. — Моето е как да премахна от лицето на земята всеки ционист, който се изпречи на пътя ми.

— Именно затова идвам. Не е нужно да има война.

Този човек действително бе малоумен.

— Сляп ли си? Евреите нахлуват в земите ни. Опитват се да ни смажат. Войната е единственият ни изход.

— Подценяваш решимостта на евреите. Оцелели са векове наред и ще продължат да оцеляват.

— Тази земя е наша. Ще победим.

— Има неща, които са по-мощни от куршумите и които могат да ви осигурят победа.

— Точно така. Бомби. А от тях имаме предостатъчно. Ще ви смажем до един, крадливи ционисти.

— Аз не съм ционист — заяви мъжът тихо, после млъкна.

Хаддад осъзна, че трябва да сложи край на разпита. Нямаше време за въпроси без отговор.

— Идвам от библиотеката, за да говоря с Камал Хаддад — най-накрая проговори мъжът.

Гневът отстъпи пред объркването.

— Това е баща ми.

— Казаха ми, че живее в селото.

Бащата на Джордж бе учен, специалист по палестинска история, който преподаваше в университета в Йерусалим. Силен и гръмогласен, с голямо тяло и голямо сърце, той наскоро бе играл ролята на посредник между арабите и англичаните, опитвайки се да спре масовото прииждане на евреите и да предотврати накба. Усилията му се бяха провалили.

— Баща ми е мъртъв.

За пръв път забеляза загриженост в празните очи на пленника.

— Нямах представа.

В съзнанието на Хаддад отново нахлу споменът, който искаше да прогони завинаги.

— Преди две седмици захапа дулото на пушката и си пръсна мозъка. Остави бележка, в която пишеше, че не може да понесе да гледа как рушат родината му. Смяташе се за виновен, че не е спрял ционистите. — Хаддад приближи пистолета към лицето на Пазителя. — Защо ти е баща ми?

— Само на него мога да предам информацията. Той е поканен.