Поп, дама, вале [bg]

Франц мина на отсрещната страна на улицата, намери вратичката, напипа копчето на звънеца и го натисна. Вратичката издаде странен бръмчащ звук. Франц почака малко и пак позвъни. Вратичката отново забръмча. Никой не дойде да отвори. Зад вратичката се простираше зеленикавата мъгла на градината и в нея плуваше къщата, като неясно отражение във вода. Франц се опита да отвори сам вратичката, но тя се заинати. Хапейки устни, той позвъни отново и дълго държа пръст на копчето. Еднообразно бръмчене. Съобразил изведнъж каква е работата, той опря, докато звънеше, хълбок във вратичката и тя толкова сърдито зейна, че той едва не падна. Някой му извика: „Кого търсите?“ Той се обърна към гласа и видя жена със светла рокля, застанала пред него на чакълестата пътечка, водеща към къщата.

— Още не е се прибрал — изрече бавно гласът, след като Франц отговори.

Той присви очи, видя бяло лице, тъмна гладка коса.

— За мен е много важно — каза Франц. — Аз току-що пристигнах… Негов роднина съм… — Той, кой знае защо, измъкна портфейла и взе да се рови в него, да търси прословутата визитка. Дамата го гледаше внимателно, мъчеше се да разбере къде вече го е виждала. Той имаше прозрачни от слънцето уши и невинно чело със ситни капчици пот до самите корени на косите. Внезапен спомен сложи като фокусник на това наведено чело очила и веднага пак ги свали. Дамата се усмихна. В същото време и Франц намери визитката и вдигна глава.

— Ето — каза той, — беше ми заръчано да дойда тук. Мислех, че понеже днес е неделя… — Тя погледна визитката и пак се усмихна:

— Мъжът ми отиде на тенис. Ще си дойде за обед, но нали вече сме се срещали…

— Прощавайте? — Франц напрегна зрение. По-късно, когато си спомняше тази среща, маранята в градината, пращящия чакъл, слънчевопъстрата рокля, често недоумяваше — как можа да не я познае веднага? Вярно, беше отчайващо късоглед, вярно, не беше я виждал без шапка и навярно не беше очаквал да има такава глава — с път в средата и кок отзад (впрочем единственото, в което Марта не следваше модата), — и все пак не беше толкова просто да се обясни как е могъл дълго-дълго да стои като глупак пред нея и да не разбира какво иска да му каже. По-късно му се струваше, че онази сутрин се е озовал в смътен и неповторим свят, съществувал само за един кратък неделен ден, свят, в който всичко беше нежно и безтегловно, лъчисто и неустойчиво. В този сън можеше да се случи всичко: та се оказваше, че онази сутрин, в хотелското легло, Франц не се беше събудил истински, а само беше преминал в нов пласт сън. В безплътното сияние на неговото късогледство Марта изобщо не приличаше на вчерашната дама, която се прозяваше като тигрица. Но приликата с мадона в лицето й, която вчера бе доловил в полудрямка и пак беше загубил — сега се прояви напълно, сякаш беше нейна същност, нейна душа, която сега разцъфтя пред него без примес, без обвивка. Не би могъл със сигурност да каже харесва ли му тази мъглява дама: късогледството е целомъдрено. Но освен всичко друго тя се оказа съпруга на човека, от когото зависеше цялата му по-нататъшна съдба; съпруга на човека, от когото му беше казано да изстиска всичко възможно — и затова тя се оказваше някъде по-високо, по-отдалечена, по-недостъпна, въпреки че се познаваше с нея. Следвайки Марта по пътечката към къщата, той размахваше леко ръце и измъчван от желание час по-скоро да я предразположи към себе си, говореше припряно за това колко неочаквано, забележително, небивало и много, много приятно е възникналото съвпадение.