Дяволът не обича да чака [bg]

— И така, какво правиш в Рим, Лариса?

— Тук сме със съпруга ми. Той е директор на голяма застрахователна компания, от онези, които имат кантори по Виа Венето. — Лариса имаше интересен плътен глас и изискан британски акцент с леко космополитни нотки.

— А и те е оставил сама тази вечер.

— Ами… така изглежда. А вас какво ви носи насам, мистър Бонд?

— Джеймс, ако обичаш. В отпуск съм. Работя в експортния бизнес.

— В отпуск, самичък?

— Да. Така предпочитам. Човек може да види повече забележителности.

Лариса повдигна вежда и кръстоса крака. Явно искаше да отклони вниманието му в тази посока. Бонд я разбираше. Краката й бяха дълги и изящни по някакъв естествен начин — не продукт на диети и упражнения, а на генетика, младост и скъпи чорапогащници.

Около час по-късно те вече вечеряха на Виа Кароце. Едно телефонно обаждане на Лариса до хотела й бе издействало позволението на съпруга за тази невинна среща с чужд мъж, а друго — от Бонд до ресторанта — им бе осигурило маса за двама, вместо запазената по-рано за един.

Ресторантът беше с дървена ламперия, издържан в традиционен стил. Келнерите с късите си бели сака бяха до един римляни, прекарали целия си живот в упражняване на избраната професия. Бяха бързи и точни в обслужването, без излишна натрапчива сервилност.

Бонд наблюдаваше Лариса, която дърдореше безгрижно над порцията равиоли, лъщящи от зехтин. Тя му разказа, че баща й бил руснак, майка й англичанка, а самата тя бе завършила образованието си в Париж и Женева, преди да замине да работи във Вашингтон, където се бе запознала със съпруга си. Нямаха деца.

— Така че, разбира се, моят съпруг пътува доста — каза тя, отпивайки от чашата си с „Орвието“. — Офисите му са в Париж и аз понякога го придружавам. Разбира се, до по-добрите места.

— Позволи ми да се досетя — каза Бонд. — До Рим, Ню Йорк, Сингапур, Хонконг…

— Не, Хонконг не го понасям. Когато ходи там, си оставам вкъщи. Всъщност много обичам да си седя у дома.

— Ама разбира се — рече Бонд.

На трийсет и една-две, вече отегчена, с малко еврейска кръв по бащина линия, помисли си той. Имаше красива уста, като понякога леко издаваше напред горната си устна, сякаш се пулеше. Кожата й имаше бронзов загар или може би естественият й цвят беше с лек оттенък на пчелен мед. Зад старателно поддържаната фасада на наивна почтеност прозираше дива, неподправена страст към живота. Издаваха я очите — живи и дяволити. Може би, ако се стигнеше дотам, отначало тя щеше да се преструва, че е станала някаква грешка, че тя „не е от тях“, но това само щеше да усили тръпката и за двама им.

— Изглеждаш ми разсеян, Джеймс.

— Така ли? Прощавай. Професионално изкривяване и неотдавнашна тежка загуба.

— Господи! Разкажи ми.

За един кратък миг Бонд се изкуши да разкаже на това красиво жизнерадостно момиче за брака си с Трейси ди Виченцо, продължил няколко часа, за нейните убийци, хората на Блофелд; как самият той бе попаднал в лапите им, за целия преживян японски кошмар, чак до частичното му изкупление в Ямайка. Но да се доверява на непознати беше непрофесионално. Той вече бе допуснал странният унес, който го бе обхванал, да развърже езика му повече от допустимото.